Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

— И ти, хъм, искаш да повярваме, че Книгата на черепите сочи пътя? — попита Тимъти.

— Тя е възможност. Дава ни краен шанс да пристъпим в безкрайното. Нима не е достатъчно? Не си ли струва да се опита? Докъде ни доведе това подсмихване? Докъде ни доведе съмнението? Докъде ни доведе скептицизмът? Не можем ли да опитаме ? Не можем ли да погледнем ? — Ели отново беше намерил вярата си. Викаше, потеше се, застанал съвсем гол насред стаята, махаше с ръце. Цялото му тяло гореше. Всъщност беше красив точно в този момент. Ели красив!?!

Казах:

— Аз съм изцяло за това, обаче в същото време не приемам и ей толкова от него. Схващате ли? Изравям диалектиката на мита. Неговата неправдоподобност се сблъсква със скептицизма и ме тласка напред. За мен горивото са напреженията и противоречията.

Тимъти, адвокатът на дявола, клати глава — тежкарски жест: едрата му бича фигура се полюшва като бавно махало.

— О, хайде! В какво всъщност вярваш? Черепите, да или не, спасение или боклук, факт или фантазия. Кое?

— И двете.

— И двете? Не можеш да имаш и двете.

— Да, мога! — извиках. — Двете! Двете! Да и не! Можеш ли да влезеш там, където живея аз, Тимъти? Където напрежението е най-голямо, където „да“ е плътно притиснато срещу „не“. Където едновременно отхвърляш съществуването на необяснимото и приемаш съществуването на необяснимото. Вечен живот! Това е боклук, нали, миризливата купчина пожелателно мислене, старата нелепа помия, нали? И в същото време е истинско. Можем да живеем хиляда години, ако поискаме. Но е невъзможно. Аз потвърждавам. Аз отричам. Ръкопляскам. Надсмивам се.

— Не виждам никаква логика — изръмжа Тимъти.

— Твърде много логика търсиш. Срал съм на логиката ти! Ели е прав — трябва ни мистерия, трябва ни нелогичното, трябва ни неизвестното, трябва ни невъзможното. Цяло поколение се е учило да вярва в невероятното, Тимъти. И ето те теб тука, стоиш ми с късата си подстрижка и ми казваш, че нямало логика.

Тимъти сви рамене.

— Добре. Какво искате от мен? Тъпото биче.

— Това е позата ти — каза Ели. — Персоната ти, външната ти маска. Едро тъпо биче. Това те предпазва, изолира те. Спестява ти необходимостта да се посветиш на каквото и да било, емоционално, политически, идеологически, метафизически. Казваш, че не разбираш, свиваш рамене, отстъпваш и се смееш. Наистина ли искаш да си зомби, Тимъти? Защо държиш да се изключиш?

— За него е неизбежно, Ели. Възпитан е да бъде джентълмен. Изолиран е по дефиниция.

— Я се еби — изръмжа Тимъти най-джентълменски. — Какво знаете вие, и двамата? И какво изобщо правя тук? Завлечен през половината Западно полукълбо от едно еврейче и един обратен, и за какво? Да видя колко е вярна една хилядагодишна приказка!

Отвърнах с лек реверанс.

— Страхотно, Тимъти! Чертата на истинския джентълмен: никога не обижда неволно.

— Ти попита — каза Ели. — Тъй че ти отговори. Какво наистина правиш тук?

— И не обвинявай мен, че съм те довлякъл тук — добавих. — Това пътуване е на Ели. Аз съм скептичен колкото теб, може би и повече.

Тимъти изсумтя. Мисля, че се почувства в малцинство. Отвърна много спокойно:

— Дойдох само за разходката.

— За разходката? За разходката!? — викна Ели.

— Вие ме помолихте да дойда. Майната му, казахте, че ви трябват четирима пича, а нищо по-добро нямах за Великден. Моите хора. Приятелчетата. Казах, че съм навит. Моята кола, моите пари. Мога да играя с вързана уста. Маргото е хлътнала в астрологията, нали знаете, Везните това, Рибите онова, Марс пресичал десетия соларен дом, Сатурн бил в зенита, и не иска да се чука, без първо да е проверила как са звездите, което понякога е доста досадно. И какво, подигравам ли й се? Смея ли й се като баща й?

— Само вътрешно — каза Ели.

— Това си е моя работа. Приемам каквото мога да приема и останалото не ми трябва. Но съм добросърдечен. Търпя й суеверията. И вашите ги търпя, Ели. Още една черта на джентълмена, Нед: той е любезен и толерантен, не убеждава във вярата си, никога не натрапва своето в ущърб на чуждото.

— Не бива и да го прави.

— Не бива, да. Все едно: тук съм, нали? Плащам за тази стая, нали? Сътруднича 400 процента. Трябва ли да съм и искреният вярващ така? Длъжен ли съм да приема религията ви?

— Какво ще правиш, когато наистина стигнем в Къщата на черепите и Пазителите ни предложат Изпитанието? — попита Ели. — И тогава ли ще си скептичен? Навикът ти да не вярваш няма ли толкова да те затрудни, че да не можеш да се отдадеш?