Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

— Кафето затваря в десет — казва ни. Странен носов провлечен говор. Тимъти си мисли да я покани за малко шибане, това е очевидно за всички ни. Според мен иска да я добави в колекцията, която си попълва с всички американски типове. Всъщност — да го кажа в качеството си на обективен наблюдател, подвид полиморфен перверз — всъщност не би изглеждала никак зле при едно добро остъргване, да го махне целия този грим и спрей за коса. Хубави остри гърди, щръкнали под зелената униформа, изпъкнали скули и прав нос. Но тъпите очи, безжизнените нацупени устни не може да се измият. Оливър поглежда Тимъти навъсено, предупреждава го да не започва нищо с нея. Веднъж поне Тимъти отстъпва — преобладаващата депресия е обзела и него. Настанява ни в две съседни стаи, тринайсет долара на легло, и Тимъти й предлага всемогъщото си пластмасово правоъгълниче.

— Стаите са наляво — казва тя, докато си върши работата с автомата за кредитни карти, и след това изключва напълно присъствието ни, забива отново поглед в японския телевизор с петинчов екран, кацнал на тезгяха. Тръгваме наляво покрай опразнения басейн и влизаме в стаите си. Трябва да побързаме, иначе ще изпуснем вечерята. Хвърляш багажа, плисваш се с вода по лицето и айде навън, към кафето. Сервитьорката, мърлява и отпусната, също жвака дъвка. Може да е сестра на оная на рецепцията. И тя е имала дълъг ден. Наоколо й се носи вкиснала миризмата на немита путка, която ни блъска в ноздрите, докато тя се навежда да тресне сребърните прибори на пластмасовия плот на масата.

— Какво да бъде, момчета?

Никакво „escalopes de veau“ тази вечер, никакво „caneton aux cerises“. Сухи хамбургери и мазно кафе. Ядем мълчаливо и мълчаливо се тътрим към стаите си. Смъкваш потните дрехи. Под душа, Ели първо, после аз. Вратата, свързваща стаята ни с тяхната, може да се отвори. Отворена е. Глух тътен оттатък: Оливър, гол, е клекнал пред телевизора и върти копчетата. Оглеждам го, стегнатия му задник, широкия гръб, полюшващите се гениталии под издутите мускулести бедра. Потискам извратените си похотливи мисли. Тези трима хуманитарии се справяха доста добре досега с проблема със съжителството с бисексуален съквартирант. Преструват се, че моето „заболяване“, „състоянието“ ми не съществува, и карат нататък. Основното либерално правило: не покровителствай инвалида. Прави се, че слепецът вижда, че чернокожият е бял, че геят не изпитва никаква възбуда при гледката с гладкия твърд задник на Оливър. Не че някога съм му го предлагал открито, но той знае. Той знае. Оливър не е глупак.

Защо сме толкова потиснати тази нощ? Защо е тази загуба на вяра?

Трябва да е дошло от Ели. Беше унил през целия ден, потънал в дебрите на екзистенциалната безнадеждност. Мисля, че меланхолията му беше нещо съвсем лично, породено от затрудненията му в отношенията с непосредствената среда и космоса като цяло. Но някак си подмолно, подпрагово се генерализира и зарази всички ни. Добива формата на терзаещи съмнения:

1. Защо си направихме изобщо труда с това пътуване?

2. Какво всъщност очакваме да спечелим?

3. Можем ли наистина да се надяваме, че ще намерим онова, което търсим?

4. Ако го намерим, искаме ли го?

Така че трябва да започне отново. Задачата със самоизвисяването, самопокръстването. Ели е извадил бумагите си и ги проучва настървено, ръкописа на превода му на „Книгата на черепите“, ксероксите на вестникарските изрезки, които го накараха да свърже мястото в Аризона с древния и неправдоподобен култ, чието свято писание би могло да представлява книгата, и грамадата му от периферни документи и цитати. Вдига след малко очи и произнася:

— „Всичко, известно понастоящем в медицината, е нищо в сравнение с онова, което остава да бъде открито… бихме могли да се освободим от безбройните болести на тялото, както и на ума, а може би също така и от старческото слабоумие, стига да разполагахме с достатъчно изобилно познание за техните причини и за всички лекарства, осигурени ни от природата“. Това е Декарт, „Разсъждение за метода“. И отново Декарт, на четиридесет и две години, пише на бащата на Хюйгенс. „Никога не съм се грижил толкова да се самосъхраня, колкото го правя сега, и макар да съм мислел преди, че смъртта не би могла да ме ограби с повече от трийсет или четиридесет години, оттук насетне тя не може да ме изненада, без да ме лиши от надеждата за повече от столетие: защото за мен изглежда очевидно, че ако се предпазваме от някои грешки, които обичайно допускаме в начина си на живот, ще бъдем в състояние без други изобретения да постигнем старост много по-дълга и по-щастлива, отколкото сега“.