Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Бяхме взели апартамент, две спални. Нед и аз в едната, Тимъти и Оливър в другата. Смъкнах си дрехите и рухнах в леглото. Недостатъчно сън, твърде много ядене. Гадост, гадост. Колкото и да бях изтощен, останах общо взето буден, дремещ и замаян. Обилната вечеря тежеше като камъни в корема ми. След час-два реших, че едно хубаво драйфане ще е най-доброто за мен. Решен на очищението, тръгнах гол към банята между двете спални. И се натъкнах на ужасяващо привидение в тъмния коридор. Голо момиче, по-високо от мен, с дълги натежали гърди, изумително бляскави бедра, венец от къса къдрава кестенява коса. Зъл нощен дух! Фантом, роден от прегрялото ми въображение! „Здрасти, готин“, каза тя, смигна и ме подмина сред миазма от парфюм и миризма на похот, остави ме зяпнал удивено разкошните й отдалечаващи се кълбета, докато вратата на банята не се затвори зад тях. Потръпнах, уплашен и надървен. Дори след здраво друсане не бях изпитвал такива осезаеми халюцинации. Възможно ли бе Ескофиер 10 10 Прочут френски кулинар — Б. пр. да постига онова, което ЛСД не може? Колко красива, колко пищна, колко изящна беше… Чух течаща вода в тоалетната. Надникнах в отсрещната спалня, очите ми вече напълно се бяха приспособили към тъмното. Пъстри женски дрешки, разпръснати навсякъде, Тимъти хърка в едното легло, в другото Оливър, а на възглавницата на Оливър — втора глава. Не бяха халюцинации значи. Къде ги бяха намерили тези момичета? В съседната стая? Не. Разбрах! Компаньонки, осигурени по румсървиса. Убедителната кредитна карта отново в действие. Тимъти разбира американския начин на живот така, както аз, бедното смотано ученолюбиво хлапе от гетото, никога не бих могъл и да се надявам. Искаш жена? Трябва само да вдигнеш телефона и да поръчаш. Гърлото ми беше пресъхнало. Мачтата ми се беше вдигнала. Усещах тътен в гърдите си. Тимъти спеше. Чудесно тогава, като е наета за тази нощ, ще си я заема за малко. Щом излезе от банята, отивам наперено до нея, едната ръка на циците, другата на дупето, опипвам сатенената й гладкост, пускам й плътния гърлен бас на Богарт, каня я в леглото си. Как не. А вратата на банята се отваря. Тя се плъзва напред, гърдите се полюшват, люш-люш, люш-люш. Ново смигване и — покрай мен. Зяпвам за въздух. Дългият й строен гръб, издуващ се долу в две изумителни закръглени бузи, мирисът на парфюм. Плавната походка, полюшващите се бедра — и вратата на спалнята се затръшва в лицето ми. Наета е, но не за мен, на Тимъти е. Влязох в клозета, коленичих пред трона и драйфах цяла вечност. Хайде обратно в самотното ми легло и студени сънища за лошо пътуване. На сутринта — никакви момичета. Преди девет отново бяхме на пътя, с Оливър зад волана и Сейнт Луис следващата ни дестинация. Потънах в убийствена меланхолия. Империи бях готов да руша в онова утро, стига палецът ми да беше на подходящия бутон. Стрейнджлав 11 11 „Д-р Стрейнджлав“ — амер. филм в стила „черна комедия“, разказващ за ядрената война между САЩ и СССР — Б. пр. бях готов да надмина. Вълка Фенрир 12 12 Чудовищен вълк от скандинавската митология — Б. пр. бях готов да пусна на воля. Вселената бях готов да залича, стига да можех.

Карах пет часа без почивка. Беше красиво. Искаха да спрем — да пикаят, да си вземат хамбургери, да правят това, да правят онова, но не им обръщах внимание. Просто карах и карах. Кракът ми лепнат на газта, пръстите ми леко отпуснати на волана, гърбът ми абсолютно изправен, главата ми почти неподвижна, очите ми — вперени в точка на шест-седем метра пред стъклото. Ритъмът на движението ме е обсебил. Беше почти като секс: дългата лъскава кола оре напред, изнасилва магистралата по моя команда. Извличах истинско удоволствие от това. Дори се полунадървих за известно време. Снощи с онези курви, които намери Тимъти, някак не ми беше по сърце. О, направих три тека, но само защото се очакваше от мен, а и със скъперническите си фермерски навици не исках да похабя парите на Тимъти. Ударих три „муша“, както го каза момичето: „Искаш ли още едно муш, сладур?“ Но това с колата, дългият сдържан, неспиращ тласък на цилиндрите, това си е на практика вид съвкупление, това е екстаз. Мисля, че вече разбирам мотоциклетните маниаци. Още и още, и още. Трептенето под тебе. Хванахме Път 66, през Джолиет, през Блумингтън, напред към Спрингфийлд. Малко трафик, колони камиони тук-там, но иначе нищо сериозно, само телефонните стълбове — непрекъснато профучават покрай мен. Километър и половина в минута, 450 километра за пет часа, дори за мен е чудесна средна за шофиране в Изтока. Голи равни полета, някои все още покрити със сняг. Оплаквания от галерията с фъстъците, Ели ме нарича проклета шофираща машина, Нед ме тормози да спра. Направих се, че не ги чувам. По някое време ме оставиха на мира. Тимъти спеше. Аз бях царят на пътя. Към обед стана ясно, че до час-два ще сме в Сейнт Луис. Планът беше да пренощуваме там, но това вече беше безсмислено и когато се събуди, Тимъти извади картите и туристическите си пътеводители и започна да пресмята следващия етап от пътуването. С Ели се сдърпаха за начина, по който Тимъти планирал нещата. Не обърнах много внимание. Мисля, че идеята на Ели беше, че е трябвало на излизане от Чикаго да се отправим към Канзас Сити, а не към Сейнт Луис. Можех отдавна да им го кажа, но ми беше все едно кой път ще изберат, а и бездруго не държах да минавам отново през Канзас. При нахвърлянето на маршрута ни Тимъти още не беше загрял, че Чикаго и Сейнт Луис са толкова близо.