Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Житейската цел на баща ми, както я разбирам, бе да спазва Божиите закони и да изплати ипотеката на земята си. Успя с първото и почти бе приключил с второто. Моята цел бе по-амбициозна: да се сдобия с образование, да се издигна над пръстта на нивите, да стана доктор, учен. Не звучи ли грандиозно? „Нобелова награда за медицина за д-р Оливър Маршал, който се изкатери над дъвчещото тютюн невежество на Зърнения пояс, за да се превърне в пример за вдъхновение за всички нас“. Но нима моята цел се различаваше по нещо, освен в степента, от тази на баща ми? И за двама ни в края на краищата се свеждаше до упорит труд, до честно усилие.

Не можех да го приема. Да пестя пари, да взимам изпити, да кандидатствам за стипендия, да уча латински и немски, анатомия, физика, химия, биология, да си троша главата с труд много по-тежък от всичко, което бе познавал баща ми — и след това да умра? Да умра на четиридесет и пет или на петдесет и пет, или може би като баща ми, на тридесет и шест? Точно когато си готов да започнеш да живееш, е време да си ходиш. Защо изобщо да полагаш всичките тези усилия? Защо да отстъпваш на иронията? Виж президента Кенеди: целият този разход на енергия и умения, за да стигне до Белия дом, и после — куршум в черепа. Животът е загуба. Колкото повече успяваш да надмогнеш себе си, толкова по-горчиво е да умреш. Аз, със своите амбиции, със своите подтици, аз само се подготвях за още по-стремглаво пропадане. След като рано или късно щях да умра, бях решен да измамя Смъртта, като си ида сам, преди по принуда да се плъзна към неизбежната зла шега, която ме очакваше.

Така си казвах на шестнайсет. Съставих си списък на възможните начини да се измъкна. Срязване на вените? Пускане на газта? Полиетиленов плик на главата? Да се блъсна с колата? Да потърся тънък лед през януари? Разполагах с петдесет различни плана. Подреждах ги по степен на приемливост. Преподреждах ги. Претеглях бързите и болезнени видове смърт спрямо бавните и леки. Близо половин година проучвах самоубийството така, както Ели изучава неправилни глаголи. Почнаха да мрат дядовците и бабите ми. И кучето ми умря. По-големия ми брат го убиха във войната. Майка ми получи първия си сърдечен удар и лекарят ми каза насаме, че няма да издържи повече от година, което се оказа вярно. Всичко това трябваше да подсили решението ми: махни се, Оливър, махни се, махни се веднага, преди житейските трагедии да са се приближили до тебе още повече! Ще умреш, също като другите, тъй че защо да го протакаш? Умри сега. Умри веднага. Спести си куп неприятности. Колкото и да е странно обаче, интересът ми към самоубийството бързо заглъхна, въпреки че философията всъщност не се промени. Започнах да планирам напред, вместо да приемам, че ще изчезна през следващите няколко месеца. Престанах да правя списъци с възможните начини да се убия. Реших да се боря със Смъртта, вместо да й се предавам. Ще отида в колеж, ще стана учен, ще науча всичко, което мога — и навярно щях да избутам малко назад границата на страната на Смъртта. Вече знам, че никога няма да се самоубия, просто няма да го направя, никога. Ще продължа да се боря до края, а ако стане така, че Смъртта да се изсмее в лицето ми, какво пък — аз ще се изсмея в нейното. А в края на краищата — ами ако Книгата на черепите е истинска!? Ами ако изход от смъртта наистина съществува! Шегата ще е срещу самия мен тогава, ако си бях срязал китките преди пет години.

Сигурно съм карал вече шестстотин километра, а още няма и обед. Пътищата тук са страхотни — широки, прави, пусти. Амарило е пред нас. А след това Албъкърки. И след него Финикс. А след това, най-сетне, ще започнем да откриваме много неща.

Колко странно изглежда тук светът. Тексас; Ню Мексико. Лунен пейзаж. Защо изобщо някой ще реши да се засели в такъв край? Кафяви плата, никаква трева, само криви трънливи дебели сиво-зелени растения. Голи лилави планини, назъбени, остри, обрамчили суровия синкав хоризонт като проядени зъби. Мислех, че планините на запад са по-големи. Тимъти, който е бил навсякъде, казва, че наистина големите планини били в Колорадо, Юта, Калифорния; това тук били само хълмчета, по хиляда и петстотин — две хиляди метра. Слисах се. Най-голямата планина на изток от Мисисипи е Маунт Мичъл, Северна Каролина, някъде към 2300 метра. Загубих един бас за това, когато бях на десет, и така и не го забравих. Най-голямата планина, която изобщо бях виждал преди това пътуване, беше Маунт Уошингтън, 2200 метра, в Ню Хампшир, там ме заведоха родителите ми единствената година, когато не ходихме в Кетскилс. (Залагах на Маунт Уошингтън. Бях сгрешил.) А тук навсякъде планини колкото онези, а пък били само хълмчета. Вероятно дори си нямат имена. Маунт Уошингтън надвисваше в небето като гигантско дърво, готово всеки миг да рухне и да ме смаже. Разбира се, гледката тук е по-просторна; дори една планина изглежда нищожна в безкрайната перспектива.