Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Смъртта. Какво ли знае глупачето ЛуАн за смъртта? На нея дори бабите и дядовците й са още живи. Смъртта за нея е абстракция, нещо, което се е случило на Бетховен и Иисус. Аз познавам по-добре смъртта, ЛуАн. Всяка нощ виждам ухиления й череп. И трябва да се боря с нея. Трябва да я заплюя в лицето. Ели идва при мен, казва, знам къде можеш да се освободиш от смъртта, Оливър, просто ей там, в Аризона. Гостуваш на Братството, изиграваш малката им игра и те те освобождават от огненото колело. Не пасувай. Иди, не слизай в гроба, не се примирявай с гниенето. Те могат да изтръгнат жилото й. Как да пропусна този шанс?

Смъртта, ЛуАн. Помисли си за смъртта на ЛуАн Чамбърс, да речем, другия четвъртък сутринта. Не през 1997-а, а другия четвъртък. Вървиш си по Елм Стрийт, на гости при баба и дядо, и някаква кола, изгубила контрол, връхлита върху теб, както колата на онези нещастни пуерториканци снощи изгуби контрол и… не, това го остави. Мисля, че дори Братството не може да те защити от жестока смърт при злополука, с какъвто и процес да разполагат, той не прави чудеса, само забавя физическата развала. Започваме отново, ЛуАн. Вървиш си по Елм Стрийт, отиваш на гости при баба и дядо, и някакъв кръвоносен съд коварно се пръска в слепоочието ти. Мозъчен кръвоизлив. Защо не? Може да се случи и на деветнайсетгодишни, предполагам. Кръвта завира в черепа ти и краката ти се огъват, падаш на тротоара, гърчиш се и риташ, и знаеш, че те е сполетяло нещо лошо, но не можеш дори да извикаш, и след десет секунди си мъртва. Изчезваш от вселената, ЛуАн. Не, вселената е извадена от теб. Засега забрави какво ще стане с тялото ти, забрави червеите във вътрешностите ти, хубавите ти сини очи, които се превръщат в гнилоч, и просто си помисли какво си загубила. Загубила си всичко, изгрев и залез, миризмата на цвърчащата на скарата мръвка, допира на кашмирения пуловер, докосването на устните ми, което толкова харесваш върху малките си твърди цицки. Загубила си Големия каньон и Шекспир, и Лондон и Париж, и шампанското и сватбата си в голямата църква, и Пол Маккартни и Питър Фонда, и река Мисисипи, и луната и звездите. Никога няма да имаш бебе и никога няма да опиташ истински черен хайвер, защото си мъртва на тротоара и соковете ти вече се вкисват в теб. Защо трябва да бъде така, ЛуАн? Защо трябва да ни слагат в тоя чудесен свят и след това да ни отнемат всичко? Божия воля? Не, ЛуАн, Бог е любов и Бог не би ни причинил такава жестокост, тъй че следователно няма никакъв Бог, има само смърт, Смърт, която трябва да отхвърлим. Не всеки умира на деветнайсет ли? Така е, ЛуАн. Малко попресилих боята тук. Ами ако се задържиш чак до 1997-а, да, имала си своята църковна сватба и своите бебета, видяла си Париж, а също така и Токио, опитала си шампанско и хайвер и си отишла на Луната на коледна разходка със съпруга си, богатия доктор? А след това Смъртта идва при теб и казва: О кей, ЛуАн, пътуването беше супер, нали, бейби? Само че вече свърши. Фрас! И имаш рак на шийката на матката, гниещи яйчници, някое от онези женски неща, и за две нощи, ЛуАн, метастазите плъзват и ти се разпадаш, превръщаш се в локва вонящи флуиди в районната болница. Това, че си живяла пълноценен живот четиридесет или петдесет години, прави ли те по-готова да напуснеш? Не прави ли това шегата още по-отвратителна, да разбереш колко страхотен може да е животът и след това да те отрежат? Никога не си мислила за тези неща, ЛуАн, но аз съм мислил. И ти казвам: колкото по-дълго живееш, толкова по-дълго искаш да живееш. Освен ако не страдаш, разбира се, освен ако не си пълна развалина или пък сама на света и всичко се е превърнало в ужасно бреме. Но ако обичаш живота, никога няма да ти стигне. Дори ти, мило и кротко нищожество, дори ти няма да искаш да си отидеш. И аз не искам да си отида. Мислил съм за смъртта на Оливър Маршал, повярвай ми, и отхвърлям представата за това изцяло. Защо влязох в предмедицинската програма? Не за да натрупам състояние, като предписвам хапчета на стари дами от предградията, а за да мога да правя проучвания в гериатрията. Феномените на стареенето, удължаването на живота. За да мога да забия пръста си в окото на Смъртта. Това беше голямата ми мечта и все още е. Но Ели ми каза за Пазителите на черепите и аз го послушах. И сега фучим на запад със сто километра в час. Смъртта на Оливър Маршал може да се случи ей сега, само след осем секунди — бръмм, тряс, фрас! — а би могла да дойде и след деветдесет години, или изобщо да не дойде. Може би никога няма да дойде.