Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Представи си Канзас, ЛуАн. Познаваш само Джорджия, но за миг си представи Канзас. Мили и мили пшеница, прашния вятър над равнините. Отрасваш в градче с 953 жители. Дай ни този ден ежедневната ни смърт, о, Господи. Представи си вятъра, прахта, магистралата, мършавите лица. Искаш да гледаш кино? Карай половин ден до Емпория. Искаш да си купиш книга? Съветвам те да идеш до Топика за това. Китайска храна? Пица? Енчиладас? Не ставай смешен. Училището ти има осем класа и деветнайсет ученици. Един учител. Не знае много, и той е отраснал тъдява някъде; прекалено болнав за фермерство, хванал се е с даскалство. Прахта, ЛуАн. Полюшващата се пшеница. Дългите летни следобеди. Сексът. Сексът там не е загадка, ЛуАн, той е необходимост. На тринайсет си и отиваш зад плевника, отиваш оттатък потока. Това е единствената игра. Всички я играехме. Криста си смъква джинсите и колко странно, няма нищо между краката освен жълти къдрици. Хайде, покажи ми го, казва. Ето така, качи се върху мен. Възбуждащо ли е, ЛуАн? Изобщо не е. Отчаян си и го правиш, и всички момичета са бременни още преди шестнайсет, и колелото продължава да се върти. Това е смърт, ЛуАн, смърт в живота. Не можех да го приема. Трябваше да избягам. Не до Уичита, не до Канзас Сити, а на изток, в истинския свят, света на телевизора. Знаеш ли колко здраво се трудех, за да се измъкна от Канзас? Пестях, за да купувам книги. Шейсет мили два пъти на ден, за да стигна до гимназията и обратно. Цялата история на Ейб Линкълн. Защото живеех единствения и незаменим живот на Оливър Маршал и не можех да си позволя да го пропилея в гледане на пшеница. Отличен, стипендия за колежа Айви Лийг. Пак отличен и право в предмедицинската програма. Катерач съм, ЛуАн, дяволът ми пърли опашката и трябва да се катеря все по-нагоре. Но за какво? За какво? За трийсет или четиридесет, или петдесет годинки доста приличен живот и после — край? Не. Не! Отричам това! Смъртта може да си е била съвсем на място за Бетовен, Иисус и президента Айзенхауер, но, без да се обиждаме, аз съм различен. Не мога просто да легна и да си ида. Защо е толкова кратко всичко? Защо тя идва толкова скоро? Защо не можем да изпием вселената? Смъртта витаеше над мен през целия ми живот. Баща ми умря на трийсет и шест. Рак на стомаха, изхрачи кръв един ден и каза, мила, май губя много тегло напоследък. А след десет дни приличаше на скелет, а след още десет дни беше скелет. Трийсет и шест години му позволиха да има. Що за живот е това? Бях на единайсет, когато умря. Имах куче, кучето умря, муцуната му посивя, ушите му клюмнаха, опашката му увисна, довиждане. Имах баби и дядовци някога, също като теб. Измряха, един, втори, трета, четвърта, сбръчканите лица, надгробните камъни в пръстта. Защо? Защо? Защо? Искам да видя много, ЛуАн! Африка и Азия, и Южния полюс, и Марс, и планетите там, при Алфа Центавър! Искам да гледам изгрева в деня, в който започне двайсет и първият век, и двайсет и вторият също. Алчен ли съм? Да, алчен съм. Имам го сега. Имам го всичкото. Предопределено ми е да изгубя всичко, точно като всеки друг, и отказвам да се предам. Ето защо карам на запад, с утринното слънце зад гърба и хъркащия Тимъти до мен. И Нед, който пише поезия там отзад, и Ели, посърнал заради момичето, което Тимъти не му разреши да задържи, а мисля всичко това за теб, ЛуАн, за тези неща, които не можах да ти обясня. „Размишленията на Оливър Маршал за смъртта“. Скоро ще сме в Аризона. Тогава ще дойде разочарованието и обезверяването, ще пием по няколко бири и ще си кажем, че цялата тая работа явно е пълен боклук, и ще подкараме на изток, за да продължим процеса с умирането. Но може би не, ЛуАн, може би не. Шансът съществува. Най-малкият, нищожен шанс, че книгата на Ели е вярна.

Шансът съществува.

От сутринта сме навъртели седем, осем или деветстотин километра, а едва ли сме си казали и по една дума. Нишки на напрежение са ни стегнали и ни държат разделени. Ели е сърдит на Тимъти. Аз съм сърдит на Тимъти. Тимъти е ядосан на Ели и на мен. Оливър е отегчен от всички ни. Ели е сърдит на Тимъти за това, че не му позволи да вземе с нас онова малко тъмнокосо момиче, дето го свали предната нощ. Симпатиите ми са на страната на Ели. Знам колко му е трудно да си намира симпатични жени и каква болка е изпитал, че се налага да се раздели с нея. Но Тимъти беше прав — да я вземем бе немислимо. Аз имам свой повод за негодувание от Тимъти заради намесата му в моя сексуален живот в бара за самотници: можеше просто да ме остави да отида с онова момче в квартирата му и да ме вземе на сутринта! Но не, Тимъти се боеше, че ще ме пребият до смърт през нощта — знам как става, Нед, рано или късно педалите винаги ги пребиват до смърт — тъй че нямаше да ме пусне извън полезрението си. Какво го бърка, ако ме пребият до смърт, докато гоня мръсното си удоволствие? Ами защото това би разбило мандалата. Четириъгълната рамка, свещения диамант. Трима не могат да се представят на Пазителите на черепите и аз съм необходимият четвърти. Тъй че Тимъти, който дава много ясно да се разбере, че не вярва и една троха в мита за Къщата на черепите, въпреки това е твърдо решен да ни отведе непокътнати до олтара. Харесва ми тази негова решимост — тя съдържа подходящите противоречиви резонанси, подходящия кръг от сблъскващи се абсурди. Това пътуване е една скапана дивотия, казва Тимъти, но мамка му, копелета, ако не го изминете и вие до края!