Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Заклинанието Субсервио го улучи между плешките и аз му прошепнах своите инструкции. Той моментално се обърна срещу другарите си и ги атакува, поваляйки двама на земята. Четвъртият успя да се окопити навреме и да го извади от строя.

Докато се оглеждаше откъде е дошла изненадата, използвах Субсервио и срещу него. Той отпусна ръка, а лицето му доби тъповат вид.

Отидох бързо до него, взех му пръчката с облечената си в ръкавица ръка и я строших на две. Сторих същото и с пръчките на останалите, преди да насоча отново вниманието си към него.

— Как се казваш?

— Дълиш — отвърна намусено той.

Приложих му магията Ориганте, за да разкрия истинския му облик, но за мое учудване, той не се превърна в противно чудовище. Нима не всички Маладони изглеждаха еднакво?

— Добре, Дълиш, къде са моите приятели?

Озадаченият му вид ми подсказа, че трябва да бъда по-конкретна.

— Високият младеж и момичето. Чиято пръчка използвахте, за да ме подмамите тук.

Той кимна.

— Намират се в казармата на Елитната гвардия, в другия край на Голям Честен.

— И са живи? — попитах рязко.

Ново кимване.

— Къде е нейната пръчка?

— Не е у мен.

— А у кого тогава?

— Ето у него — посочи мъжът един от падналите на тротоара.

Изтрих от паметта му всеки спомен за нашия разговор и го повалих в несвяст. Сетне се обърнах към Маладона, когото беше посочил, и произнесох:

— Реджойнда, пръчка на Петра.

Тя изскочи от джоба му и попадна в ръката ми. Помислих за секунда и добавих:

— Реджойнда и всичко останало, принадлежащо на Петра, Делф или мен.

Не се случи нищо.

Прибрах пръчката в наметката си и се обърнах тъкмо навреме, за да отбия летящото към мен заклинание.

То отскочи от магическия ми щит и експлодира в стената на съседната сграда, оставяйки зееща дупка.

Втората четворка костюмирани се бе появила изневиделица, навярно дочула или усетила ставащото.

Сега вече дуелът започна наистина.

Смятах, че нямам никакъв шанс. Добре помнех как схватката дори с един-единствен Маладон бе изцедила от Петра и мен и последната капка сила. Накрая едва можехме да помръднем с пръст, докато противникът ни изглеждаше напълно свеж и боеспособен. Тогава единствено намесата на Хари Две ни бе спасила.

Но сега, по непонятна за мен самата причина, пръчката ми се движеше по нов и удивителен начин. Танцуваше, подскачаше, парираше и изпращаше заклинания.

Колкото по-дълго се сражавах, толкова по-енергична и уверена се чувствах.

— Импакто. Ембатлементо. Джагада. Параликто. Ембатлементо.

Повалих един от противниците с магията Енгълфиадо, а друг ослепих с Импарио и той започна да стреля напосоки, карайки другарите си да залягат и да се крият.

Самият въздух наоколо започна да ври и кипи, пропит от магична енергия.

Аз продължавах неуморно да нанасям удари, въртейки пръчката като рапира.

Настъпвах напред, а погледът ми сновеше из цялото бойно поле, изчисляваше възможности, ъгли и стратегии, съзнанието ми работеше светкавично и при пълна концентрация.

Те постепенно започнаха да отстъпват, а в очите им се появи паника. Явно не бяха очаквали, че ще съм способна да се опълча на всички им.

Но аз още не бях приключила. От досегашния си опит с Маладоните знаех, че трябва да доведа битката докрай.

И да го сторя час по-скоро, ако исках да открия Делф и Петра живи и невредими.

Насочих вниманието си към паважа под краката им и разтворих в него огромна яма. Те се провалиха с писъци в зейналата й паст, а аз започнах да запращам едно подир друго заклинания Импакто, които попадаха с грохот в стените й, предизвиквайки порой от камъни и пръст. Накрая с едно движение затворих отверстието, запечатвайки ги вътре.

Без да губя повече време, скочих във въздуха и полетях, изпълнена с мрачна решимост.

Никога досега не бях посещавала казармата на Елитната гвардия, но имах доста добра представа как да я открия и скоро се оказа, че не съм се излъгала.

В западния край на града имаше голямо квадратно здание, над чийто покрив се вееше знаме с познатия символ — петолъчна звезда с две зловещи очи в средата. Вътре горяха ярки светлини. Пикирах стръмно и се приземих край задния му вход.

Сега ми трябваше нещо или по-скоро някой . И знаех точно как да се добера до него.

Направих придърпващо движение към себе си с пръчката и произнесох:

— Реджойнда, Дълиш.

Беше ми минало през ума да върна по същия начин Делф и Петра, но нямах представа как са затворени и дали магията е достатъчно силна, за да преодолее окови и заключени врати. А ако някой ги надзираваше, можеше да ги спре или дори убие, ако внезапно започнеха да отплуват по въздуха.