Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Никой план не си струва Петра да бъде наранена, Вега. Това е грешно. Ако е влюбена в Делф и той в нея, значи така е било писано. Държиш се като някой коварен Маладон, а ти не си такава .

Избърсах кръвта, скочих и отидох до нейната стая.

Тя вече бе облечена и тъкмо излизаше.

— Стой — извиках.

— Какво?

— Аз… току-що измислих друг начин. Не е нужно да ходиш в Голям Честен. Ще се справим и без това.

— Но нали каза, че…

— Да, знам какво казах, но си промених решението. Делф неслучайно спомена, че там можеш да попаднеш в клопка, а това… няма да е добре.

— Сигурна ли си?

— Да, просто вие двамата ще чакате извън Емпирей.

Тя ме изгледа странно и докосна челото ми.

— Май кървиш.

— Дребна драскотина. Е, сега съм малко заета, така че…

Обърнах се и без повече обяснения тръгнах към стаята си.

Захлопнах вратата след себе си и изтичах пред огледалото в банята. Кръвта бе изчезнала от лицето ми, както и от пръчката. Въздъхнах с облекчение. Но какво щях да правя, ако тя изобщо не се бе появила? Нима наистина щях да оставя Петра да тръгне, най-вероятно към своята смърт? Ами ако в жилите ми наистина течеше маладонска кръв, както бе намекнал и дядо ми при своя разказ за злия баща на Алис Адронис?

Затворих очи и бавно ги отворих. Не можех да мисля за това сега. Трябваше да се концентрирам. Твърде много хора разчитаха на мен.

В главата ми се въртяха думите, изречени от Ума.

Той бе не само мой баща, но баща на целия народ.

Допусках, че смисълът им е бил доста буквален.

Извадих от джоба си тефтера с имената на хората, поробени от Маладоните. Разтворих го и започнах да го прелиствам. Сетне с лек замах произнесох:

— Акумулдис тодос.

Написаното върху страниците изчезна и те станаха бели.

Дотук добре.

Поставих пред себе си златистата пръчка на Бастион Кадъм и доближих върха на своята до нея.

Поех си дълбоко дъх и мислено се пренесох назад към разговора с Маладона. Трябваше да възпроизведа заклинанието точно както го бях чула от него.

Това бе рискован момент. Намирах се в напълно непознати води, но от друга страна, всяка магия някога се правеше за първи път.

Разликата бе, че аз се канех да използвам вече съществуващо заклинание, но по нов начин. И то не едно, а цели три. За да постигна целта си, трябваше да ги свържа и задействам едновременно.

Нарисувах в съзнанието си ясна картина на онова, което исках да се случи. Всъщност това бе цяла верига от събития.

Скоро вече бях напълно съсредоточена. Дори нямах представа, че съм способна дотолкова да фокусирам мислите си, но по някакъв начин се получи.

Имах в главата си три отделни, отчетливи образа.

Златистата пръчка.

Имената от списъка.

И Голям Честен.

Докоснах пръчката на Бастион Кадъм със своята.

И сетне произнесох думите — уверено, стегнато, твърдо. Изпитвах безгранична увереност и сила на волята. Сякаш всичко, което бях извършила, за да стигна дотук, всяка положителна черта, проявила се по време на дългото ми пътешествие, всяка способност, породена от необходимостта, всяко преодоляно препятствие, всеки малък триумф, ме бяха подготвяли за този миг.

— Дисасемблиус, проджекта…

Сякаш някой друг говореше чрез мен, използваше ме като канал, за да произнася словата.

— Амплифиус спектрумака…

Стиснах клепачи, поддържайки абсолютна концентрация.

— Вамон рециптикус. Аганте апертус.

Когато ги отворих отново и погледнах към златистата пръчка, тя бе започнала да се тресе неудържимо. Но аз не отделях от нея върха на своята.

В следващия момент изригна ослепителна мълния — толкова ярка, че пред очите ми заиграха петна. Тя обхвана цялата стая и накара Хари Две да избухне в яростен лай.

Но аз оставах все така фокусирана върху трите образа: пръчката, имената, града.

След още секунда пръчката на Бастион Кадъм се пръсна на стотици парчета.

Малки, златни късчета се завъртяха във въздуха като уловени от невидим вихър и се заиздигаха все по-нагоре и по-нагоре към тавана.

— Катапулус таргериус.

С тихо пропукване те изчезнаха.

Светлината също угасна.

Но аз не биваше да се отпускам.

Работата бе едва наполовина свършена.

Нови образи замениха първите три.

Лица, ръце, очи.

Думите се отрониха от устните ми.

— Еретика. Десиминус. Плутариум.

Поех отново дъх, поддържайки ги ясни и отчетливи.

— Еманципатико стелара.

Пред вътрешния ми взор започнаха да се разбулват очи. Лица да стават нормални. Разумът да се възвръща. Реални спомени да заменят изкуствено насадените.