Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Не можех да си позволя да загубя своите приятели. Просто не можех.

Първият ми проблем бе, че не можех да стана невидима без пръстена, а той се намираше у Петра. Така бях забелязана още в мига на появата си насред улицата в Голям Честен. За щастие, ме забеляза просто един немощен старец, който продължи по пътя си, сякаш материализирането на хора от въздуха бе нещо напълно обичайно.

Беше вече нощ и аз побързах да се оттегля в сенките, където да се успокоя и събера мислите си — а това ми се удаваше трудно, защото горях от безпокойство по Делф и Петра.

Огледах се в опит да разбера дали в града не се случва нещо необичайно. Все пак с едно движение бях извадила оттук петдесет членове на робската класа. Очаквах изчезването им да е вдигнало всички на бойна нога, но явно грешах. Поради късния час повечето от господарите им навярно спяха и дори не бяха установили липсата. Е, щяха да я установят на сутринта, събуждайки се без прислужници, които да им сервират закуската.

Същевременно не бях сигурна дали магията ми не е предизвикала тук странни явления от рода на шумове или светлини. Възможно бе бившите роби да са се издигнали в небето, макар и за миг. Или пък в някоя от къщите да са забелязали ставащото и да са уведомили Маладоните.

Но защо Петра и Делф бяха дошли тук?

Внезапно в главата ми прозвуча ново съобщение.

На гарата сме, в същата стая. Побързай.

Фокусирах се, представяйки си четирите стени на малкото помещение, в което бяхме спали, докато издирвахме хората с магически способности в града.

Почуках се по бедрото, измърморих познатите слова и миг по-късно се озовах там.

Озърнах се трескаво за Делф и Петра, но тях ги нямаше.

И все пак не бях сама.

Четирима костюмирани с насочени пръчки ме обграждаха от всички страни.

Останах толкова изненадана, че не успях дори да помисля, което навярно ме спаси.

— Ембатлементо.

Четирите заклинания удариха едновременно изникналия щит, но той ги удържа и дори ги отхвърли обратно, принуждавайки нападателите да се наведат.

Използвах шанса, за да произнеса отново Пас-пусе и да се пренеса на улицата пред гарата.

Сега вече бях притеснена не на шега. Маладоните явно бяха пленили Делф и Петра и бяха използвали пръчката й, за да комуникират с мен.

Чудех се дали не са й отнели и дядовия ми пръстен. Но как изобщо бяха успели да ги заловят въпреки закрилата на невидимостта?

Това, че аз самата не можех да ставам невидима, бе огромна пречка.

Секунди по-късно четиримата Маладони излязоха от входа на гарата с яростни физиономии.

Побързах да се скрия зад най-близкия ъгъл и оттам използвах заклинанието Кристиладо магнифика , за да ги огледам по-добре.

Не видях никой от тях да носи пръстена. Те навярно дори не знаеха за магическите му способности, но нямаше да им отнеме дълго да ги открият, било то и по случайност.

Със свито сърце забелязах появата на още четирима, навярно призовани на помощ от другарите си. Очаквах и самият Ендемен всеки момент да изскочи отнякъде. Всъщност дори бях учудена, че не ръководи лично операцията.

Във всички случаи, независимо от броя на преследвачите, основната ми задача бе да открия и спася Петра и Делф.

Но къде да ги търся? Дали не бяха отведени в замъка? Или пък вече бяха… мъртви?

Погледнах към магическата пръчка в ръката си.

Една-единствена, срещу осем на противниците. Но аз винаги се бях сражавала с неравни сили, още от Дуелума у дома, в Горчилище. И бях печелила всяка битка.

Мнозина смятаха, че у мен има нещо специално. Е, сега бе моментът да проверя дали действително е така.

При засадата в стаята Маладоните не бяха хвърлили заклинанието Ригаморте, срещу което щитът бе безполезен. Очевидно имаха за цел не да ме убият, а да ме заловят жива. И ми се струваше, че знам защо. За да ме изтезават и изтръгнат от мен и последното зрънце информация.

Е, аз щях да се възползвам от това.

От опит знаех, че щом врагът те превъзхожда числено, най-добрата тактика е да го разделиш.

Пуснах две бързи магии над главите им, насочени в различни посоки. После, без да се бавя, се пренесох зад гърбовете им. Те реагираха точно по начина, по който очаквах — половината тръгнаха на една страна, а другата половина — на друга. Шансовете ми оставаха малки, но все пак бяха по-добри отпреди.

Последвах групата, която се втурна подир отдалечаващата се светлина на първата ми магия, като спазвах достатъчно разстояние, за да не ме забележат. Вдигнах пръчката и се прицелих в най-задния Маладон.