Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Из цял Голям Честен пръсти се протягаха и улавяха предмети.

Но аз продължавах. Това още не бе краят.

Стиснах пръчката с две ръце, защото тя вече се тресеше толкова силно, че не бях сигурна дали ще мога да я удържа само с една.

Предполагам, че бях достигнала нечувано високи нива на магьосничество, но това не ме караше да се чувствам специална, напротив. Караше ме да се боя от провал. Защото ако се провалях, всички тези хора щяха начаса да загинат или да останат в нереално, междинно измерение, сътворено от мен.

Сега се концентрирах върху два образа: хора и място.

Мястото не беше Голям Честен.

То се намираше тук.

В Емпирей.

Опитвах да извърша заклинанието Пас-пусе, но от разстояние. И не върху себе си, а върху петдесет други човешки същества, които трябваше да пренеса на безопасен пристан.

Пръчката ми се надигаше и клатеше като кораб в бурно море.

От сърцевината и започна да се вие дим.

Бедната Мълния сякаш всеки миг щеше да пламне в ръцете ми.

Но аз не й давах мира.

Агретата… Кумуладис… Елевата…

Този път за малко не я изпуснах. Тя подскочи толкова силно, че ме удари по челото. Усетих как по лицето ми се стича струйка кръв.

Призовах на помощ всичките си останали сили. Това бе мигът на истината — сега или никога. Чувствах се едновременно уверена и изплашена до смърт.

Интуитивно се досещах, че обичайното заклинание няма да е достатъчно. Бях телепортирала други хора с него, но не от разстояние и не петдесет на брой.

Смръщих вежди от напрежение.

— Пас-пусе титаникус енкапсуладо принципиум тодос.

Направих пауза, за да покача енергията до нивото, което знаех, че е необходимо.

Сега, Вега, сега!

— Домум нунк ен перпетуум! — извиках.

Ярък лъч бликна от върха на пръчката ми и се издигна право нагоре през тавана, оставяйки върху него обгорено петно.

Веднага щом той угасна, паднах назад и изгубих съзнание.

Следващото, което усетих, бе езикът на Хари Две, ближещ ме по лицето.

На долния етаж цареше суматоха.

Над нея се извисяваше гласът на Пилсбъри, даващ някакви разпореждания.

Скочих и се завтекох натам по широкото стълбище, а кучето ме следваше с лай по петите.

Преддверието на Емпирей бе просторно, но сега с труд побираше събраната в него тълпа.

Пилсбъри и госпожа Джоли сновяха напред-назад и се мъчеха да въдворят ред, но усилията им бяха обречени на провал, особено по отношение на гостите, непривикнали към говорящи доспехи и метли с дървени ръце.

— Моля, запазете тишина — извиках. Когато това не се оказа достатъчно, вдигнах пръчката към тавана, промълвих заклинание и отекналият оглушителен гръм накара всички да млъкнат и да се обърнат към мен.

Най-отпред бяха Сесилия Харкс, Ана Дибъл, Сара Бонд и Клайв Пипън. Край вратата със спокоен и доволен вид стоеше Амикус Арнолд. До него плахо се озъртаха пълничкият Артемис Дейл и Миранда Уийкс. Недалеч от тях забелязах Денис О’Шонъси и Реджиналд Магнус, които толкова си приличаха, че можеха да минат за братя. Иззад голяма ваза цветя развълнувано надничаше Дидо Дат.

Можех да изброявам още и още.

Всичките петдесет бяха тук и се взираха с очакване в мен.

Аз също се взирах в тях, или поне в ръцете им.

И с огромно удовлетворение установих, че във всяка от тях е здраво стисната по една златиста магическа пръчка.

Заклинанието ми беше сработило.

По лицето ми неволно се разля широка усмивка.

Докато не забелязах нещо.

Или по-точно, липсата на нещо.

Още по-точно, липсата на двама души.

Втурнах се към Пилсбъри.

— Къде са Делф и Петра?

— О, те излязоха преди доста време.

Кръвта се смръзна във вените ми.

— Моля?

— Заръчаха ми да съм готов за посрещането на „гостите“, както благоволиха да ги нарекат, и после тръгнаха нанякъде. Заедно.

Още не можех да повярвам на ушите си. Къде, по дяволите, се бяха запилели?

Неочаквано пръчката ми потрепна като наелектризирана и аз чух в главата си глас:

— Вега, помогни ни! Ние сме в Голям Честен.

Това бе Петра, която ми изпращаше съобщение.

— Погрижете се всички да бъдат нахранени и напоени — наредих рязко на Пилсбъри и госпожа Джоли. — Осигурете им и стаи за почивка. Ще се върна колкото мога по-скоро.

— Но… — започна Пилсбъри.

Втурнах се към вратата, като едва не съборих Алабетус Тръмбул, който в последния момент отскочи от пътя ми. Шарлот Токън и Полин Патернас викнаха нещо подир мен, но аз не ги слушах. В ушите ми звучеше единствено отчаяният зов на Петра.