Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Да. А Астрея Прайн ме обучи за магьосница.

— Вечно бдителната Астрея. Удивена съм, че изобщо те е пуснала да преминеш.

— Тя знае защо съм тук. И го одобрява.

Алис бавно кимна.

— Кажи ми какво те тревожи.

Обясних й за робите и за това как искам да ги организирам в армия, която да победи Маладоните.

— Вече имаш всичко необходимо, за да постигнеш целта си — рече тя, като погледна към пръчката ми.

— Но аз не знам как да го направя! — възкликнах. — Всичко, с което разполагам, са смътни идеи.

— Осланяй се на убежденията си. Това е достатъчно.

— Не можеш ли просто да ми дадеш някакъв съвет? — попитах почти троснато.

Тя посочи към входа.

— Никой не ти даде съвет как да отвориш онази врата, нали? Ти сама се досети. Защото вярваше, че можеш да го направиш.

Едва сега осъзнах, че вратата е била своеобразен тест. На моите способности или съобразителност. Но как това щеше да ми помогне за в бъдеще?

Щом се обърнах отново, Алис беше изчезнала. Понечих да попитам Ума къде е, но нея също я нямаше.

Тогава очите ми се отвориха и се оказа, че лежа в своето легло, а до мен тихо похърква Хари Две.

Скочих и трескаво се озърнах.

Нима бях сънувала? Или всичко се бе случило в действителност?

Вдигнах ръка. Пръстите ми стискаха пръчката и усещането от нея беше… различно. Топлината ме изпълваше, възможностите се вихреха в главата ми.

Съсредоточих се върху онова, което исках да направя, и върху казаното от Алис Адронис. И изведнъж, в ярък проблясък на яснота, всичко си дойде по местата.

Пет минути по-късно стоях и се взирах в златистата магическа пръчка на Бастион Кадъм, лежаща в своята стъклена кутия.

Посегнах да отворя капака, но ме блъсна такава силова вълна, че се прекатурих чак в другия край на стаята.

Изправих се с пъшкане, потърквайки цицината върху главата си.

Добре, и ние знаем някои номера.

— Реджойнда, пръчка на Бастион Кадъм — произнесох, извършвайки плавно движение към себе си.

Не се случи абсолютно нищо.

Опитах всичко останало, което ми дойде наум, но без успех. Дори не ми се удаваше да докосна кутията.

Въздъхнах в безпомощно раздразнение, търсейки наоколо предмет или знак, който да ми подскаже какво да правя… Но помещението бе напълно празно. Спомних си за думите на говорещия дневник, чути в стаята с ковчега на Гюнтер Адронис, сред окървавените ризници и нащърбените оръжия. Той бе казал, че мога да остана в Емпирей, в сигурност и удобство, до края на дните си.

— Не — произнесох на глас. — Нямам намерение да старея и да дебелея със скръстени ръце. Искам да победя Маладоните и да поправя несправедливостта. Такова е решението ми. Ти обеща, че ако съм склонна да платя цената, ще ми бъде оказана помощ. Е, сега съм тук и искам пръчката в онази кутия. Мога ли да я получа, или всичко са били само празни приказки?

Още преди да довърша, усетих нещо в джоба си.

Бръкнах с ръка и го извадих. Беше златистата пръчка.

Просто за да се уверя, надникнах отново в кутията, но тя бе празна.

Вече имах нова, безценна придобивка, а заедно с нея и план.

Поради това шансовете ни се увеличаваха.

Затичах се обратно към стаята си, но спрях насред път.

Намирах се пред стаята на Делф и отново дочувах гласове отвътре.

И отново се изкуших да сторя онова, което не биваше.

— Кристиладо магнифика!

Той и Петра начаса изникнаха пред очите ми. Все така седнали на леглото и още по-близо един до друг. Ръката му лежеше върху рамото й, а тя имаше такъв вид, сякаш всеки миг ще се разтопи. Мина ми през ума, че и аз сигурно изглеждам така, щом се поразнежа покрай Делф.

Но сега стиснах челюсти, а сърцето ми бе обхванато от хлад, какъвто не бях изпитвала преди. Чувството беше странно и ужасяващо.

Ето че докато аз изразходвах сетните си сили да съставя план за битка с Маладоните, Делф и Петра, които уж ми се пишеха приятели, си гукаха най-безгрижно един с друг. А аз бях техният лидер — сами нееднократно бяха настоявали да ги водя. Това ли бе начинът, по който ми се отплащаха? Нима смятаха, че онова, което върша, е толкова лесно? Че само да щракна с пръсти, и блестящите планове сами се пръкват в главата ми? Не, нямаше да се разберем така.

Спрях заклинанието, прибрах пръчката и почуках на вратата.

— Делф, тук ли си?

Отвътре се дочу приглушена суматоха — явно бързаха да станат от леглото.

Няколко секунди по-късно смутената му физиономия се появи на прага.