Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Заклинанието излетя от върха и толкова бързо, че дори нямах време да го блокирам.

— Не! — изпищях отново.

И останах като втрещена.

В пода се образува малък кратер и полетяха късове настилка.

Но кучето ми не беше там.

Озърнах се трескаво да го търся.

Същото стори и костюмираният, озадачен къде може да се е дянало.

В следващия миг разбра.

Хари Две изскочи от сенките и впи зъби в шията му. От раната бликна зеленикава течност и Маладонът нададе агонизиращ рев.

Извърна се и с косо хвърлено заклинание успя да отхвърли от себе си кучето. Сетне, с убийствена злоба в очите, насочи към него пръчката.

— Ригаморте.

Аз бях изрекла думата, не той. Черният лъч изригна от пръчката ми и го улучи право в гърдите.

Той се олюля, изгледа ме с невярващо изражение и бавно се свлече на земята.

Мъртъв.

Наведох се разтреперана над него.

Не знаех, че някога ще намеря у себе си силата да сторя това. Но не можех да допусна Хари Две да загине. Бях готова на всичко, за да го предотвратя.

Усетих влажната му муцуна да ме побутва по ръката. Той изглеждаше напълно добре и аз се зачудих дали не се бе поставил в смъртна опасност нарочно, за да ме накара за използвам заклинанието. Да ме докара до емоционалното състояние, нужно за целта.

Но как бе изиграл целия трик с изчезването и появата зад Маладона? Щеше ми се да знам, но за съжаление, нямаше как да го попитам.

И все пак ми се стори, че в тези омагьосващи, разноцветни очи откривам отговора.

Той бе много повече от обикновено животно. От тази мисъл по гърба ми полазиха тръпки.

И те бяха приятни тръпки!

Коленичих и го прегърнах, заравяйки лице във възхитително меката му козина.

Той за пореден път ми беше спасил живота.

— Благодаря ти — промърморих в единственото му оставащо ухо.

— Вега Джейн? — Делф се бе изправил на разтрепераните си нозе и ме гледаше пребледнял. — Ще трябва… да се отървем от това тук.

— Тялото — добави Петра. — Не бива да го откриват.

Озърнах се към безжизнения Маладон и си дадох сметка, че са прави. Смъртта му можеше да предизвика затягане на режима в Голям Честен и да опропасти целия ни план.

Поразмислих и видях само едно решение на проблема.

Оставих другите да ме чакат в зданието на гарата, привързах трупа към себе си с магическата нишка и под прикритието на невидимостта се понесох далеч извън покрайнините на града.

Намерих гъста гора и се приземих по средата й. Между дърветата бе толкова тъмно, че трябваше да си светя с пръчката, за да виждам какво правя.

Избрах равно място в подножието на един вековен дъб и чрез заклинание изкопах дълбок гроб.

Положих костюмирания в него, неспособна да погледна лицето му.

Вярно, че беше злодей и щеше да избие всички ни, без да му мигне окото, но все пак изпитвах тягостно усещане, задето съм отнела живота му.

А също бях сигурна, че частица от мен е умряла заедно с него.

В това, както бе казал дядо ми, се криеше основната разлика между нас и Маладоните.

Покрих тялото му с пръст и с помощта на магията Импакто раздробих пръчката му на дребни късчета, които разпръснах над цялата местност, докато летях обратно към Голям Честен.

Умът ми се връщаше отново и отново към наставленията на Астрея Прайн.

Имахме ли изобщо някакъв шанс срещу Маладоните, които убиваха с такава лекота и наслада?

Ето, аз бях принудена да го сторя при самозащита, а все пак съвестта ме гризеше.

Утешавах се, че с времето ще стане по-лесно.

Но докато кацах край гарата, дълбоко в сърцето си знаех, че ще става само по-трудно.

Емпирей.

Единственото място, където се бях чувствала в безопасност след напускането на Горчилище.

Но тъкмо сега на душата ми бе неспокойно.

Всички роби вече бяха освободени и поставени обратно в състояние на транс.

Това беше най-тежката част от плана ми. Как да дариш свободата на някого, а после да му кажеш, че трябва да се лиши от нея за още известно време? Знаех, че на тяхно място бих се разбунтувала. Но знаех също, че това е единственият начин да успеем. Инак всичко би било изгубено.

Сега всеки един от тях несъзнателно очакваше уговорения сигнал.

И аз отчаяно се надявах да го подам час по-скоро.

Седях в кабинета на своя далечен прадядо Джаспър Джейн, заобиколена от неговите книги.

Те бяха разхвърляни навред, на високи купчини. Бях ги изчела всичките, мъчейки се да превърна идеята в главата си в реалност.