Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Оставаха ни още доста. Надявах се само да оцелеем до последното.

Колкото и да бе трудно за вярване след всичко, преживяно до момента, едва тогава щеше да започне истинската опасност.

Следващата нощ не премина чак толкова гладко.

Успяхме да освободим доста хора, включително един младеж на има Денис О’Шонъси, който не преставаше да ме целува и едва склони да го върнем отново в предишното състояние, докато не дойде уреченият час.

На следващия адрес ни очакваше сюрприз.

Влязохме в голяма къща на улица Нийдълс Корт, за да търсим жена на име Миранда Уийкс.

Каква бе изненадата ми да открия в парцаливото легло на приземния етаж малкото тъмнокожо момиче, което бях видяла в огледалото в Маладонския замък.

Посипах съдържанието на стъкленицата върху нея и тя се събуди. Протегна тънките си, източени крайници и седна. Обясних й случилото се, също както и на останалите, и се впечатлих от начина, по който го прие. Очевидно бе зряла не според възрастта си. Споменах, че съм видяла нея и майка й в огледалата, и попитах:

— В списъка ни няма друг човек с фамилия Уийкс. Знаеш ли как да я открием, за да й върнем магическия прах?

— Сега, след като прочистихте главата ми, си спомням — рече момичето със сгърчено от болка лице. — Чух онези… Маладони да говорят помежду си, че мама е умряла. — Казаха, че по-често трябвало да става така и… се смееха.

Брадичката й потрепери и тя се разплака. Вторачихме се в нея, потресени от подобна жестокост. После, неочаквано за мен, Петра я прегърна и започна да я утешава. Никога не можех да предвидя как ще постъпи.

— Миранда — рекох, щом хлипанията поутихнаха. — Обещавам, че ако ми се довериш, ще отмъстим за майка ти. Става ли?

Момичето кимна. Направих нужните заклинания, забулих отново очите и и си тръгнахме.

На улицата попитах Петра какво й е казала, за да я успокои, а тя видимо се смути.

— Просто… че съм нейна приятелка. И че може да разчита на мен.

— Много мило от твоя страна — отвърнах тихо.

Продължихме по пътя си, но в моето съзнание се вихреха съмнения.

В четвъртата къща за вечерта посетихме мъж с мургава кожа на име Дидо Дат. В Честен бях виждала мнозина като него. Беше среден на ръст, слаб, с гарвановочерна коса, пригладена назад. За разлика от останалите, бе буден и седеше в ъгъла на малката си стая край стълбището за мазето.

Не помръдна, когато завъртях пръстена и се явихме пред очите му, нито каза нещо, докато посипвах искрящия прах отгоре му. Но щом магията окончателно се просмука в него и очите му се проясниха, в тях бликнаха сълзи.

— Чаках толкова дълго — каза, като се изправи и протегна ръце към нас.

— Чакал си? — попитах потресено.

Той кимна.

— Значи си помнел какво се е случило с теб?

— Помнех достатъчно, за да знам, че това не съм аз. Но бях безсилен да променя каквото и да е.

— Ти притежаваш магически способности — казах.

— Знам. И си давах сметка, че заради тях съм похитен от…

— Маладоните.

— Да, същите. Какъв е планът оттук нататък?

— Да ги победим.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Много добър план.

— Ето поредното доказателство, че Маладоните не са безгрешни — казах на останалите, щом си тръгнахме. Тази мисъл ми вдъхваше кураж.

Следващата къща бе най-голямата досега. Толкова голяма, че в нея трябваше да извършим не едно, а цели две спасявания — на Ана Дибъл и Сара Бонд. Открихме ги, както и останалите, в недрата на огромния и разкошен дом. Облечени в парцаливи нощници и с вехти бонета на главите.

Посипахме ги с праха и те скоро си припомниха откраднатата си същност. Всичко вървеше гладко, докато внезапно зад гърбовете ни не се разнесе шум.

Обърнах се и видях на прага на мизерната стая мъж в копринена пижама, с наметнат отгоре халат. Веднага предположих, че е собственикът на разкошния дом.

В дясната си ръка държеше морта, която насочи към нас и викна:

— Кои, по дяволите, сте…

Но не успя да довърши, защото Петра изрече кратко:

— Параликто.

Мъжът замръзна и аз пристъпих небрежно към него.

— Това вашият господар ли е? — попитах Ана и Сара.

— Да — отвърнаха те в един глас.

— Грешен отговор. Бил е, но вече не е.

Двете се спогледаха и по лицата им рукнаха сълзи на благодарност.

— Освен вас само той ли живее тук?

— Жена му също е горе, но тя спи толкова тежко, че и с топ не можете я събуди — увери ме Ана.

Насочих пръчката си към неподвижната фигура и направих заклинанието Субсервио. След като чертите на лицето му се отпуснаха, добавих: