Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Дупликадо — произнесох и нейно точно копие се появи в свободната ми ръка.

Сетне се обърнах отново към Крил.

— Ти и твоите събратя знаете ли, че в замъка са влизали нарушители? Ендемен споменавал ли е нещо за това?

— Господин Ендемен не говори директно с такива като мен. Използва посредници. Но да, чух, че са се появили вредни елементи.

Замахнах с пръчката и премахнах заклинанието Ориганте. Мъжът в расото пак доби човешки вид.

— Няма да помниш нищо от случилото се, ясно?

— Ясно — кимна той.

— А сега се захващай отново за работа.

Той се обърна към бюрото и писалката му задраска по листа.

Снех и заклинанието Субсервио , а после, с помощта на магията Пас-пусе, всички напуснахме това нечестиво място.

Щом се озовахме на улицата, Делф и Петра едва можеха да сдържат възторга си.

Поздравяваха ме толкова шумно, че трябваше да им изшъткам, за да не ни издадат на минувачите — все пак бяхме още невидими.

Отведох ги в тясна странична уличка и там извадих книгата.

— Тук има всичко необходимо, за да върнем способностите на тези клетници — казах, след като разгърнах първите страници. — Имената, а също и адресите.

— Колко са общо? — попита Петра.

Преброих ги бързо.

— Петдесет и пет. Петдесет живеят в Голям Честен, а останалите петима — в Маладонския замък. Един от тях е и Виктус, когото срещнахме.

— Мътните ме взели — изпъшка Делф. — Толкова много! Откъде да започнем?

Поставих показалец върху първото име в списъка.

— Амикус Арнолд. Живее на Голдофин Стрийт в Голям Честен.

— Но какво ще правим, ако го открием? — рече Петра. — Не можем просто да го освободим, без никой да разбере, нали? А ако Маладоните узнаят, веднага ще се вдигнат на крак.

— Измислила съм начин да се справим — отвърнах.

После използвах магията Пас-пусе, за да ни пренеса в Голям Честен.

Приземихме се на централния площад и веднага се сблъскахме с очевидния проблем. Не знаехме имената на улиците.

Бродихме напосоки известно време, докато Делф не възкликна:

— Вижте ето там!

На витрината на една книжарница бяха изложени карти.

Отидох до нея и започнах да ги разглеждам, докато не открих онази, която ни беше нужна.

Изчаках, докато продавачката се улиса в обслужването на един клиент, и промълвих нужното заклинание. Сгънатата карта прелетя през стъклото и кацна в ръката ми.

Намерихме уединено място и я разтворихме. Не ни отне дълго да открием Голдофин Стрийт. Тя се намираше само на три пресечки разстояние от нас.

Номер 47, който ни беше нужен, се оказа солидна тухлена къща, с ярко боядисана червена врата, която ми напомни цвета на кръв. Прозорците блестяха от чистота и дори равният тротоар отпред бе безупречно изметен.

Докато наблюдавахме, червената врата се отвори и от нея излезе елегантно облечен мъж със забулени очи. В едната си ръка носеше парцал, а в другата — бутилка с някакъв препарат.

Това без съмнение беше Амикус Арнолд.

Елегантно облечен!

Изведнъж ми хрумна цялата жестокост на подигравката. Издокарването на тези хора бе просто за допълнително унижение, защото по очите им всеки можеше за познае, че са роби.

Безсърдечна шега, идеално пасваща на характера на Маладоните и на местния „елит“.

Арнолд напои парцала и започна усърдно да лъска месинговото чукче на вратата.

Кръвта ми кипна при мисълта за магичните способности, които му бяха отнели, обричайки го на това мизерно съществуване.

Е, аз щях да му ги върна.

Скрити под покривалото на невидимостта, изчакахме, докато не се стъмни и улиците не се изпразниха от хора и автомобили.

После продължихме да чакаме.

Подкрепихме се с част от провизиите, предвидливо приготвени от госпожа Джоли. Говорехме помежду си рядко и само шепнешком, опасявайки се от шпиони, дебнещи в сенките.

Накрая, когато градският часовник удари дванайсет, аз извадих от джоба си миниатюрната, смалена стъкленица с името на Амикус Арнолд. Използвах заклинание, за да й върна нормалните размери, и се обърнах към своите другари.

— Готови ли сте?

Те кимнаха.

Петра държеше здраво пръчката си.

Ръката на Делф лежеше върху късата секира, затъкната в пояса му.

Зъбите на Хари Две бяха оголени.

Отворих със заклинание червената врата и всички влязохме в антрето.

Предположих, че собствениците почиват в спалните на горния етаж, докато долният е отреден за прислугата.

Преминахме богато обзаведени помещения. По стените висяха красиви картини. Нозете ни потъваха в меки килими. Като бивша Довършителка в Комините, можех само да се дивя на изяществото на предметите и обстановката. Но цялата злина, върху която се крепяха, ги караха да изглеждат отчайващо уродливи в моите очи.