Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Това е толкова ужасно.

— Той бе не само мой баща, но баща на целия народ. След смъртта му бойният ни дух спадна и Маладоните се възползваха изцяло от преимуществото. Започнаха да се бият с удвоена ярост. Те умеят да надушват слабостта, кръвта на жертвите. Извършваха чудовищни неща. Гавреха се с телата на убитите. Правеха заклинания, за да насъскват нас самите едни срещу други. Беше кошмар и пълен хаос.

Ума прокара ръка по кутията и ми се стори, че щом пръстите й докоснаха стъклото, пръчката леко заискри.

— Мисля, че затова останах тук — продължи тя. — На мястото, което някога беше щастливо и безопасно. И свободно от Маладоните! — завърши гневно.

— А майка ти? Какво се случи с Виктория?

— Щом се освободи от въздействието на заклинанието и разбра какво е сторила, сама сложи край на живота си. Също като своята дъщеря…

— И двете не сте могли да понесете загубата на своя любим — рекох мрачно.

В ума ми ненадейно изникна образът на Делф.

Какво ли бих сторила аз, ако нещо се случеше с него? Ако паднеше убит?

— Знаеш ли кое е най-могъщото нещо на света? — попита тя.

Поклатих глава.

Тя ме улови за ръката и я притисна в гърдите ми.

— Ето това тук. Всичко останало бледнее пред него — магии, чудеса, всичко.

— Имаш предвид сърцето?

— Сърцето олицетворява страст, Вега. Онова, което желаем. Но в силата на чувствата има разлика.

— Тоест?

— Някои са мимолетни, като щастието или страха. Други са по-постоянни. Като милостта или суетата. Но в краткия си живот съм открила, че само две издържат на изпитанията на времето и определят какви сме. — Тя направи кратка пауза. — Любовта и омразата.

— Това означава ли, че аз също съм обречена на горчиво поражение? — попитах с трепет.

Тя отново притисна дланта в гърдите ми.

— Отговорът, Вега, се крие ето тук.

А после, също като моя дядо неотдавна, избледня и изчезна.

Останах да стоя сама, както ми се стори, безкрайно дълго време.

Едва не подскочих, щом нещо ме докосна по коляното.

Погледнах надолу и зърнах Хари Две, най-сетне благоволил да се появи. Бях му малко сърдита, но когато вдигна към мен прекрасните си, разноцветни очи, така пълни с любов, раздразнението ми начаса се стопи.

Това наистина бе могъщо чувство.

В същия момент в ума ми започна да се оформя план. Истински план, с отделни етапи на изпълнение и с ясна цел накрая. Появата му бе резултат на много причини, но главната се криеше в нещо, казано от Ума.

Явно всичко се свеждаше до въпроса дали вярвам в себе си или не.

Върнах се обратно в стаята си, натъпках малко багаж в торбата, метнах я през рамо и заслизах към долния етаж. Хари Две ме следваше, вирнал бойко муцуна.

Заварих останалите вече в преддверието, напълно готови.

И изпълнени с решимост, също като мен.

Което бе добре, защото щяхме да се нуждаем от нея.

Госпожа Джоли ни бе приготвила суха храна, която си разделихме.

Излязохме през главния вход и аз обгърнах всички с магическата нишка.

— Е — рекох, — да си пожелаем късмет.

— Смяташ ли, че можем да успеем? — попита Петра.

— Времето ще покаже.

Щом се отдалечихме достатъчно от Емпирей, направих заклинанието Пас-пусе, мислейки си за Честен. В следващия миг се озовахме в центъра на града.

Беше пладне и улиците гъмжаха от народ. Бръмчаха коли, минувачи бърбореха помежду си, всички магазини бяха отворени и въртяха оживена търговия. Имаше жени, метящи тротоарите, и мъже, търкащи витрините със сапунена вода.

Всички изглеждаха ведри и щастливи, напълно неосъзнаващи факта, че една коварна раса е откраднала самото им съществуване.

Заради това навярно никога нямаше да познаят болката и страданието, но аз бях сигурна, че ако имат право на избор, ще предпочетат истински живот, изпълнен с върхове и спадове, вместо жалък заместител.

И с цялата си душа копнеех да им предоставя този избор.

— Мислех, че отиваме в Голям Честен — подхвърли Делф.

— Така е. Но първо ни трябва нещо оттук.

Извървяхме няколко пресечки, преди да стигнем църквата — своето скривалище от първата нощ в града. Тя се издигаше високо над главите ни, а под самия островръх покрив едва се забелязваше огромната бронзова камбана.

Дверите се разтвориха и отвътре излезе група хора — всички празнично облечени и изглеждащи така, сякаш са преживели нещо възвишено и благочестиво.

Една жена носеше бебе, загърнато в бяла пеленка.