Дэвид Балдаччи - Ширината на света

То пищеше с пълно гърло, а тя се мъчеше да го успокои.

Същото правехме и със своите новородени в Горчилище.

Кръщавахме ги в Катедралата.

Промъкнахме се между тежките дървени крила миг преди да се захлопнат и поехме по прохода между скамейките.

След излизането на групата храмът бе останал напълно празен.

През онази първа нощ се бяхме изкачили по стълбището нагоре, но сега намеренията ми бяха други.

Вдясно от централния проход се разклоняваше коридор. Поех по него, докато не стигнах до открехната врата в дъното.

Надникнах през пролуката и видях мъж, седнал зад масивно бюро, да пише нещо.

Същият, който ни бе видял на излизане оттук. Все така носеше бяла якичка, а останалите му одежди бяха черни като катран.

Колко иронично , помислих си.

В един момент той остави писалката, сне очилата си и потърка чело. После се обърна и разтвори някаква книга.

Продълговатият предмет, който видях да стърчи от отвореното чекмедже на бюрото, потвърди подозренията ми. Именно той бе насъскал преследвачите по петите ни. Защото бе Маладон, поставен да шпионира „обикновените“. От онези, за които ме бе предупредил дядо ми.

Е, сега бе мой ред.

Извадих пръчката и произнесох:

— Субсервио.

Заклинанието го улучи точно между плешките и той застина неподвижно.

Ритнах вратата и влязох заедно с останалите.

Пресегнах се през рамото му и извадих пръчката от чекмеджето.

От книгите, открити в Емпирей, бях добавила доста заклинания към репертоара си. Използвах едно от тях сега. Просто за да съм сигурна.

— Ориганте.

Всички неволно отстъпихме крачка назад, защото мъжът в расото моментално придоби истинския си вид.

Лицето му се издължи. Пръстите му се закривиха като нокти на хищник. Носът му заприлича на тънък, извит клюн, а очите се наляха с алена кръв.

Петра изпищя, но аз я сграбчих за рамото.

— Спокойно. Той е под въздействие на моето заклинание.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Делф.

Бях забравила, че те никога не са виждали Маладон в естествения му облик.

— Така изглеждат, когато не са дегизирани — отвърнах.

Петра продължаваше да има странно изражение и скоро се сетих за причината.

Тя се притесняваше, че ако използвам заклинанието върху нея, също може да се превърне в нещо подобно.

Обърнах се към нашия пленник.

— Кажи си името — му наредих. — Истинското, маладонско име.

Щом съществото отвори уста да отговори, видях, че езикът му е дълъг и раздвоен, точно като на злия Орко. Не беше учудващо, че двамата споделят общи физически черти.

— Казвам се Крил.

Гласът му бе нещо средно между съскане на змия и писък на гарм.

Просто очарователно .

— И работата ти е да шпионираш хората, живеещи тук, в Честен?

— Да.

— Как докладваш в Маладонския замък?

— Изпращам съобщения с пръчката.

Това беше ново за мен.

— Как?

— Написваш нещо във въздуха, правиш заклинание и то заминава към получателя под формата на мисъл, появяваща се в главата му.

Доста хитро , рекох си.

— Кажи ми заклинанието.

Мъжът се подчини и аз го запаметих добре. Погледнах към Петра, която с кимване потвърди, че е сторила същото.

— Известно ли ти е, че има хора, чиито магически способности са отнети? — попитах Крил.

— Да — отвърна Маладонът.

— Разполагаш ли с информация за тези хора? Как се казват и къде живеят?

Именно това бе целта на посещението ми. Беше ми хрумнало, че е много вероятно записите да се съхраняват в това „свято“ за поробените място, кръстено на името на самия Некро. И се оказах права.

Крил посочи дебел том върху рафта над бюрото си.

— Всичко е тук.

— И за онези от Честен ли?

— В Честен няма от тях. Държим ги само в Голям Честен и в замъка.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Защо е така?

— Предоставяме ги като награда за най-елитните „обикновени“, а те живеят в Голям Честен. Много малка част се ползват като прислуга в замъка.

— Защо малка част? Не е ли хубаво да ти прислужват бившите ти врагове?

— Защото не обичаме да сме обкръжени от тези жалки червеи, дори ако са издокарани като лакеи. — Той се изплю презрително на пода.

Настръхнах от ярост, но той безспорно говореше каквото чувства. Маладоните наистина ни виждаха така.

— А защо ви е изобщо да пазите записи? — попита Петра.

— Винаги поддържаме точен архив на своето имущество , независимо колко противно е то.

Прииска ми се да го превърна в купчина прах, но се сдържах и вместо това насочих магическата си пръчка към книгата.