Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Е, най-сетне се сблъсквах с нея и тя не беше никак красива. Трябваше някак да я променя, да сложа нещата по местата им. Инак всички премеждия в Мочурището, всички битки с Ендемен и хората му губеха смисъл.

Но задачата бе толкова непосилна, че дори не знаех откъде да я подхвана.

Усетих, че ми се вие свят и затворих очи.

Щом ги отворих отново, тя бе там.

Ума Кадъм се носеше във въздуха точно над мен, взирайки се с големите си, тъжни очи.

Седнах и отвърнах на погледа й.

— Изгубих дядо си — казах. — Върджил е мъртъв.

Тя кимна бавно. Явно вече го знаеше.

— От мен се очаква да се сражавам с Маладоните, но не знам как. Дядо ми каза много неща, но не и това.

— Не би и могъл, нали? — долетя мъдрият й, скръбен глас.

— Защо?

— Защото за това няма рецепта. Методите и стратегиите се изясняват в хода на битката. Само с умуване не се получава.

Докато говореше, тя плавно се спусна и се настани до мен.

Трябваше да призная, че бях донякъде смутена да седя редом с едно съжаление.

— Твоят баща е вярвал, че Некро иска мир — рекох малко троснато. — А вместо него е получил проклетата война.

— Баща ми бе добър човек, надхитрен от един коварен ум — защити го с подобаваща жар тя.

— Но както той, така и Алис Адронис, и Астрея Прайн са били велики магьосници. Дядо ми пък беше Екскалибур. И никой от тях не е успял да надмогне Маладоните. Не виждам какъв шанс за победа имам аз.

Ума не отвърна нищо. Взорът й бе вперен някъде встрани, пропит с толкова тъга, че и аз сама я усетих как ме изпълва до мозъка на костите.

— Ти… си била много влюбена в Джейсън, нали?

Тя полека извърна лице към мен.

— Толкова, колкото може да бъде влюбена една жена.

— Аз не съм изпитвала такова чувство.

— Сигурна ли си?

— Що за въпрос? — повдигнах удивено вежди.

— Виждала съм как гледаш онзи младеж Делф. А и той не остава безразличен към теб.

Усетих как бузите ми се изчервяват.

— Ние сме просто приятели.

— Приятелството често е само предшественик за по-силни чувства. Така и трябва да бъде.

— Ти каза, че представляваш съжаление. Да разбирам ли, че съжаляваш, задето си обичала Джейсън?

— Това е единственото, за което не съжалявам.

Мълчанието помежду ни продължи, докато аз не събрах куража — или отчаянието, не съм сигурна кое от двете — да задам въпроса, който ме вълнуваше повече от всичко.

— Ума — погледнах я умолително, — можеш ли да ми помогнеш? Знам какво се очаква от мен, но аз съм само на шестнайсет и… изпитвам ужас, че ще се проваля и ще повлека всички подир себе си.

Тя протегна ръка и сграбчи моята.

Това ме сепна, защото досега не я бях възприемала като материално същество.

— Ела, ще ти покажа нещо.

Сетне стана и плавно напусна стаята.

Аз забързано последвах призрачната й форма през поредица от стълбища и коридори. Накрая се спряхме пред ниша, която не бях забелязвала досега.

В дъното й имаше проста дървена врата.

Тя премина направо през нея, но аз бях принудена да използвам дръжката.

Когато влязох, Ума витаеше край отсрещната стена.

Стаята бе малка, но ярко осветена от факли, пламнали сякаш в момента на влизането ни.

Липсваха каквито и да било мебели. Всъщност единственият предмет бе малка стъклена кутия, висяща от тавана.

И в тази кутия имаше магическа пръчка.

Доста дълга и златиста на цвят, подобно на Мълнията в пълния й размер.

Макар никой да не я държеше, тя видимо пулсираше от вътрешна сила.

— Чия е пръчката? — попитах.

— Принадлежеше на моя баща.

— На самия Бастион Кадъм? — възкликнах.

— Той бе изключително могъщ магьосник. Всички признаваха, че способностите му превъзхождат дори тези на Алис Адронис.

— Но как се е озовала тук?

— Алис я откри и донесе след смъртта му.

— Но щом е бил толкова всесилен, как е загинал? На бойното поле?

— Не. Беше предаден.

— От кого?

— От Виктория. Моята майка.

— От собствената си съпруга? — ахнах.

Ума кимна безмълвно.

— Как се е случило?

— Не го е сторила доброволно. Тогава аз вече бях мъртва, а войната беше избухнала. Маладоните я поставиха под заклинанието Субсервио, за да ги пусне в къщата, когато той е неподготвен. Влязоха през нощта и го обкръжиха. Той уби мнозина, но и сам получи смъртоносна рана. Скоро почина от нея, под покрива на собствения си любим дом.

— Страшно съжалявам, Ума.

— Некро не смееше да му се опълчи в битка. Знаеше, че ще бъде разгромен. Но баща ми не искаше тази война и навярно отиде твърде далеч в старанията си да я предотврати. Знаейки страховитата му сила, Маладоните решиха да прибягнат до коварство, използвайки майка ми.