Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Да, видяхме как го правят. Но можеш ли да ни обясниш случващото се в Голям Честен? Младите войници, маршируващи по улиците, и арогантните хора, ползващи роби за своите прищевки?

Лицето на дядо ми се смръщи в гневна гримаса.

— Тъкмо това е гениалната част на замисъла, Вега. Маладоните бързо са осъзнали, че са сравнително малобройни в сравнение с останалите хора — „обикновените“, както те презрително ги наричат. Затова са решили да направят нещо наистина сатанинско.

— Да поставят едни на върха, а други — долу в краката им — каза Делф. — Така онези, които водят по-охолен живот, които имат пари и всичко останало, ще са доволни и няма да искат нищо да се променя.

Всички се извърнахме изненадани към него.

— Точно така, Даниъл — кимна Върджил с доволен вид.

— Браво на теб, Делф — погледнах го с нараснало уважение аз.

— Да, браво — додаде като ехо Петра.

— Честен и Голям Честен — продължи дядо ми — са най-големите градове, които успях да открия, а съм търсил надлъж и шир. Останалата част от този свят е съставена от малки, разпръснати населени места, чиито жители изкарват с пот оскъдната си прехрана. Сред тях постоянно се разпространява мълвата за по-добър живот, до който ще ги откарат специални влакове.

— Като онези, тръгващи от гара Бимбълтън — вметнах аз. — Беше направо ужасно да се гледа.

— Над по-значимите градове, като Честен и Голям Честен, действа дезориентиращо заклинание. Маладоните са го направили, за да не може никой, който не е „оправомощен“, да намери пътя към тях.

— И да трябва да ползва единствено проклетите им влакове — рече Петра.

— Именно. Но Маладоните не спират дотук. Никое промиване на мозъци не е съвършено. А и разбира се, хората се женят и раждат деца, които могат да пораснат с независими мисли в главите. Затова те прилагат схеми за насочване на естествения гняв и негодувание сред „обикновените“ натам, където им е изгодно.

— Но как го правят? — попитах.

— Ти спомена за младежите в униформи, нали?

Аз кимнах.

— Е, те се подготвят да станат част от редовната войска, наречена Елитна гвардия.

— Но срещу кого ще се бие тя? — зачуди се Делф. — Кой е врагът?

— Когато си подчинил някого и не искаш той да се бунтува срещу теб, трябва да му предоставиш нещо, върху което да излива омразата и страха си. Затова Маладоните втълпяват на всички още от малки, че навън има опасен враг, който само чака да ги нападне и завладее. Така поданиците съсредоточават цялата си неприязън върху него и дори не осъзнават, че вече са поробени.

— А как се поддържа илюзията, след като врагът никога не атакува? — попита Петра.

— О, атаки има, и още как — поклати глава Върджил. — Не от „врага“, разбира се, защото той е въображаем. Провеждат ги самите Маладони, щом решат да се разправят с някого.

Или използват заклинания, за да предизвикват безредици, които после биват потушавани с военна мощ и чествани като славни победи. А понякога набеждават и онези, чиято магия са ограбили, за злодеи, целящи да отнемат „свободата“ на народа. Към тях няма никаква милост. В случай че не сте разбрали, на централния площад на Честен редовно се провеждат публични екзекуции.

— Публични екзекуции? — потръпнах.

— На невинни хора — подчерта той. — А тълпата ги аплодира!

Всички се умълчахме. Обрисуваната картина бе мрачна, а аз забелязах с нарастваща тревога, че дядо ми от минута на минута отслабва.

Повдигнах облечената си с ръкавица ръка.

— Тук отдолу имам същия знак като теб. Явно е дело на Маладоните. Появи се върху кожата ми, щом наближих края на Мочурището. Ако не нося ръкавицата, могат да ме откриват по него.

Върджил кимна със сериозно лице.

— И при мен беше така. Аз нямах ръкавица, но сътворих сложно заклинание, причиняващо временна слепота на всеки Маладон, който го зърне.

Доста находчиво, рекох си.

Той посочи пръстена върху ръката ми. Своя пръстен.

— Надявам се, че това тук ти служи вярно. Успя ли да откриеш истинската му сила?

— Да — кимнах. — Изключително полезна вещ. Без него отдавна да сме мъртви. Как се сдоби с него?

— Пътувах във времето през портала в Комините. Еон ми предостави избор — миналото или бъдещето. Избрах миналото. Там срещнах един забележителен човек, който ми го даде. Колин Сонет.

Всички се сепнахме, чувайки името, а Петра се вторачи в дядо ми с широко отворени очи.

— Какво точно се случи? — попитах.

— Честно казано, не знам. При пътуванията в миналото невинаги си наясно с логиката на времето и мястото, в които попадаш. Той притежаваше магазинче с различни загадъчни и чудати предмети. А също беше написал няколко книги по въпросите на магията.