Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Поне за една знам, помислих си.

— Но защо ти е дал пръстена? — настоях, хвърляйки крадешком поглед към Петра.

— Не ми обясни — сви рамене Върджил. — Просто настоя да го взема.

— Значи е можел да те вижда и чува? — попитах.

Дядо наклони глава встрани.

— Противно на онова, в което ме уверяваше Еон, да. Проведохме разговор и Колин смяташе, че голямата война с Маладоните е неизбежна. И не искаше пръстенът да попадне в техни ръце.

— Какво представляваше този Колин?

Репликата дойде от Петра и Върджил я погледна въпросително.

— Моята фамилия е Сонет — поясни смутено тя. — Предполагам, че той ми се пада далечен прадядо.

— Беше добър човек. И върл противник на Маладоните, макар тогава те още да не носеха това име. Наричаха ги просто „поклонниците на Некро“.

— Върл противник на Маладоните — повтори многозначително Петра, обръщайки се към Делф и мен.

Върджил кимна.

— Според него пръстенът не е сътворен чрез заклинания, защото никакви заклинания не биха постигнали подобен ефект. По-скоро е плод на мистични сили, съчетали се в удачен момент. Наречете го щастлива случайност, но магията често работи по този начин.

В последвалата тишина отново се обърнах към Петра, която сега се бе умълчала, гледайки надолу към босите си крака.

— Аз също пътувах в миналото — казах. — Там срещнах Алис Адронис и тя ми даде копието си, докато лежеше, умирайки на бойното поле. Едва впоследствие открих, че то може да се преобразява в магическа пръчка.

— Покажи ми я — помоли тихо Върджил.

Бръкнах в джоба си, извадих пръчката и му я показах. Сетне пожелах да се уголеми до размерите на страховитата, златиста Мълния.

— Никога не съм виждал Алис Адронис — каза той, гледайки благоговейно копието. — Но от различни източници знам, че младостта й не е била лека. Имала е коравосърдечен и жесток баща, който искал синове и така и не се привързал към дъщерята, която му се родила вместо тях. Една нощ я прогонил от къщи и й наредил никога да не се връща. Между нас казано, не бих се учудил, ако е имал примес на маладонска кръв, макар и да е от рода Джейн.

При тези думи Петра ме изгледа предизвикателно. Изражението и ясно говореше:

Ами сега? Какво е чувството да подозираш, че носиш частица от врага в себе си?

— И какво е станало после? — попитах със затаен дъх.

— В онази нощ бушувала ужасна буря, а тя отишла на най-високата планина в околността. Там растяло огромно дърво и тя се изкачила до самия му връх. Протегнала ръка към ехтящите небеса и се заклела, че ако получи вълшебната пръчка, която заслужава, ще я използва винаги в защита на доброто и за да се бори със злите сили. Тогава се стрелнала мълния и я улучила право в десния показалец. От него се получила пръчката. Не знам дали си забелязала, че Алис е имала само четири пръста на дясната си ръка.

— Не — поклатих глава. — Тя ми даде още и ръкавицата със заръка винаги да я нося, когато докосвам Мълнията. Едва Астрея Прайн предположи, че това не е нужно. И се оказа права.

— Защото си законната й наследница — обяви Върджил. Сетне простена и се улови да слепоочията.

Коленичих до него.

— Нищо ли не може да се направи? Имам камък, който лекува почти всички рани.

На устните му се появи измъчена усмивка.

— Милата ми внучка. Колко съм мислил за теб през всички тези сесии. А ето че когато най-сетне се събрахме, времето е толкова кратко.

— Това не е честно — промълвих през сълзите, напиращи в очите ми.

— Боя се, че такъв е животът — въздъхна той. — Маладоните са навсякъде. Не само в своя замък, но и в градовете. Могат да приемат външност на най-обикновени хора, ако пожелаят.

— Но в замъка възвръщат естествената си форма — казах. — Виждала съм ги как се преобразяват в противни, зловещи същества.

— Това, което си видяла, е кулминацията на столетия омраза. Тя е способна да превърне и най-красивите от нас в отвратителни уроди. Наистина ми е жал за тях.

— Жал ти е за Маладоните? — възкликнах невярващо. — След всичко, което са ти причинили? След като техният лидер те е убил?

— Да, Вега. Именно това ни отличава от тях. Ние можем да изпитваме съчувствие и жалост към всеки. Независимо кой е и какво е сторил.

Образът му вече бе станал съвсем блед, почти прозрачен.

— Краят ми наближава — рече отпаднало той.

— Дядо! — извиках отчаяно. — Не искам да ме оставяш. Нужен си ми.

— Ти вече притежаваш всичко, което ти е нужно, детето ми. И знай, че каквото и да се случва, моята любов ще те съпровожда. Защото съм те обичал винаги, още от мига, в който се роди.