Дэвид Балдаччи - Ширината на света

И с тези думи той изчезна.

През следващите два дни изобщо не напусках стаята си. Когато накрая слязох долу, съпроводена от Хари Две, госпожа Джоли бе приготвила апетитна закуска, която Пилсбъри настоя да ми сервира въпреки моите протести, че мога да се обслужа и сама.

Почти бях приключила с нея, когато се появи Делф, а малко след него — и Петра.

Те ме поглеждаха крадешком, но се притесняваха да ме заговорят.

— Е, сега останахме само ние — рекох аз мрачно накрая.

— Но Върджил сподели полезни неща — каза Делф, като остави вилицата си.

— Направи всичко по силите си да ни подготви — додаде Петра. — А и беше хубаво да узнаем, че човек от моя род му е помогнал.

— Да — кимнах, но мислите ми бяха устремени другаде.

Ако само бях успяла да спася дядо си в Стаята на кулата.

Но аз се провалих. Избягах. И ето че той бе убит от злодея Некро. Мъртъв заради моята некадърност. Как очаквах да водя други на война, след като бях неспособна да избавя дори собствения си роднина?

Делф постави длан върху рамото ми.

— Наистина съжалявам, Вега Джейн. Върджил беше велик Уъг.

Сведох глава, защото не исках другите да виждат мъката ми.

Трепнах, когато някой ме докосна по ръката.

Вдигнах лице и с изненада видях пред себе си просълзените очи на Петра.

— Аз знам какво е да изгубиш близък, Вега. И да не можеш… да му помогнеш.

Помислих си за семейството й, избито от чудовищата в Мочурището. За чичо й, разкъсан от върколаците. За Лакланд, чиято смърт й тежеше, защото не бе успяла да използва достатъчно бързо пръчката си, за да го спаси. Но аз бях водачката. Аз нямах право на провал. Ами ако успехът бе просто невъзможен? Винаги се бях надявала, че щом открия дядо си, той ще бъде лидерът, а ние ще го следваме. Тази мисъл се бе загнездила в дъното на съзнанието ми. А ето че сега трябваше да се простя с нея. Бремето бе наистина смазващо. Но не можех да изрека гласно терзанията си.

— Няма как да спасиш всички, Вега — рече разсъдливо Петра. — Но ако не опиташ, няма да спасиш никого. — Тя стрелна поглед към Делф, преди да продължи. — Ние знаем на какво си способна. Видяхме те срещу джабитите, срещу проклетите крадци на души и срещу кого ли не още. Ако не беше ти, костите ни отдавна да се белеят някъде. Така че най-малко от всички ни имаш основание да се укоряваш.

Тя замълча и отдръпна ръката си.

Известно време седяхме в тишина, без да се поглеждаме един друг.

Накрая аз се изправих с думите:

— Ако ще правим нещо, най-добре да съставим план. Несъмнено ни чакат изненади, но трябва да сме подготвени и за тях. Подготвени така, че когато се случат, да не се налага да бягаме и да… — преглътнах с мъка — да изоставяме някого.

Те мълчаливо кимнаха.

— Върджил ни разказа много за този свят. Някои неща вече знаехме, а други — не. Маладоните са могъщи магьосници и разполагат с добра организация, която не бива да подценяваме.

— Вега Джейн — обади се Делф. — Защо според теб избраха да… убият Върджил тъкмо сега?

— Не знам. Подозирам, че има връзка с онова раздвижване, което заварих в замъка. Трябва да разберем какво готвят.

— И как? — попита Петра. — Като се върнем пак там?

Поклатих отрицателно глава.

— Вече рискувахме достатъчно с предните посещения. Според мен има и по-добър начин. Ключът за всичко се крие в Голям Честен.

— Защо смяташ така?

— Защото там е разположена нашата армия.

— Кога смяташ да тръгнем? — разкърши рамене Делф.

— Скоро. Но първо трябва да се погрижа за някои неща.

Ако трябваше да съм честна, това бе просто оправдание да остана още малко насаме със себе си. Не можех да преодолея загубата на дядо си. Не знаех как да открия родителите си. Колкото до идеята да предвождам „армия“, която да победи Маладоните, тя ми се струваше напълно налудничава. Можех да си представя как би реагирал дебелакът Клетъс Луун от Горчилище например, ако чуеше отнякъде. „Ха-ха-ха, гледай да не се задавиш. Та ти си само една женска !“

По дяволите.

Влязох в стаята си и едва тогава забелязах, че Хари Две не припка покрай мен както обикновено. Зачудих се къде ли се е дянал.

Проснах се на леглото и се загледах в тавана. В главата ми цареше пълна мъгла. Откакто бях напуснала дома, сякаш постоянно бягах, за да спася кожата си, и нямах време да премисля нищо като хората.

Но сега бе различно. Сега бях длъжна да го сторя.

Целта на цялото ми пътешествие бе да открия истината.