Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Щом се вгледах по-внимателно, видях, че образът му е леко мъгляв, но това нямаше значение. Той бе тук, двамата отново бяхме заедно и сърцето ми пърхаше от радост.

Ръката му се протегна и улови моята. Усетих, че пръстите му са студени. Но лицето му грееше от топлота.

И обич.

— О, Вега, милата ми, скъпа внучка — усмихна се той.

Гласът му прозвуча някак глухо, а си спомнях, че преди говореше с богат, плътен баритон.

Но толкова дълго бях копняла да чуя тези слова, че сега не ме беше грижа как звучат. Стигаше ми, че ги изговаря. На мен!

От дясното му око бликна сълза, търкулна се по скулата и остави влажна следа по обветреното лице.

— Не вярвах, че някога ще те видя пак, детето ми.

Той ме погали по бузата, а аз сграбчих дланта му с две ръце. Дори не се мъчех да скрия собствените си сълзи.

Този човек бе отсъствал от живота ми толкова дълго и все пак сега, като го виждах пред себе си и усещах допира му, имах чувството, че никога не сме се разделяли.

— Толкова ми липсваше — промълвих. — Как ли не се мъчих да те намеря. А ето че сега… сега си тук и пак сме заедно.

След първоначалната изненада Петра и Делф бяха отстъпили почтително назад, леко смутени, задето присъстват на толкова задушевна сцена. Но аз исках те да са тук, да видят всичко, да знаят, че Върджил е с нас. Че ще ни води към победа, макар че тъкмо в момента за мен това не беше най-важното.

Прегърнах го силно и зарових лице в гърдите му. Вдишвах мириса му, вкопчвах се в него така, сякаш се боях да не ме изостави отново.

Той също ме притисна в силните си обятия, както когато бях малко дете. Тогава, ако бях уплашена, ме успокояваше, а ако бях радостна, се веселеше заедно с мен. Всички тези спомени сега ме заливаха като бурна вълна.

Изведнъж го усетих да потреперва.

— Дядо, добре ли си? — попитах разтревожена.

Върджил нежно ме отдели от себе си и ме погледна в очите.

— Винаги съм знаел, че си специална, още от деня, в който се роди — рече тихо. — Че си нещо повече от останалите. Сигурен бях и ето че не съм се излъгал.

Устните му се разтегнаха в усмивка и аз възторжено й отвърнах.

— Заедно, дядо. Заедно ще се справим! Ще ги победим, ще видиш. Ти си Екскалибур, а аз… също умея да се бия. Сега вече…

Той с жест ме накара да замълча.

И онова, което каза после, ме накара да забравя всичко останало.

— Боя се, че времето, което ни остава да прекараме заедно, е твърде кратко, мила моя Вега.

— Какво? — замръзнах, устремила просълзен взор към него. — Не! Та аз току-що те открих. Не можеш да ме оставиш. Просто… не можеш!

— За съжаление, се налага — отвърна след дълга пауза той. — Защото виждаш ли, Вега, аз вече съм мъртъв.

В живота на всеки има мигове на загуба.

Мигове, които разбиват сърцето му и той се чувства така, сякаш никога вече няма да има сърце.

Такъв беше този миг за мен.

Вторачих се в дядо си.

— Ти си… Ти си… — Не смогвах да произнеса думата.

В неговите очи сега тъгата бе взела връх над любовта.

— Той ме уби, Вега — каза просто.

— Некро — промълвих прегракнало.

Отстрани Делф и Петра слушаха като вкаменени.

— Да. Той е много могъщ магьосник. Притежава познания, които ние никога няма да достигнем. Но да не се занимаваме с това сега. Имаме неща за обсъждане, а и ти вероятно преливаш от въпроси. Още като малка бе по-любознателна от всеки Уъг. Така че питай, Вега.

Още неспособна да осмисля факта, че е мъртъв, изрекох с мъка:

— Защо… напусна… Горчилище?

— Напуснах го, за да поведа въстание срещу онези, които унищожиха предците ни.

Нямаше как да се въздържа от следващата реплика, макар да знаех, че сигурно ще го нараня.

— Но ти… ме изостави.

Той посегна към мен, а аз сторих нещо, което не бях и помисляла, че ще е възможно, особено след дългата ни раздяла.

Отдръпнах се назад.

— Вега! — обади се укорително Делф.

Дядо ми бавно отдръпна ръка, седна върху пода и се озърна наоколо.

Проследих погледа му и забелязах, че Пилсбъри и госпожа Джоли също са се присъединили като безмълвни свидетели на случващото се.

Икономът направи крачка напред.

— Да ви донеса ли нещо освежаващо, сър?

В очите на Върджил проблесна искрица.

— Достатъчно съм освежен и от присъствието на внучката си, благодаря. Макар тя да ми е малко сърдита в момента.

— Вашата внучка? Значи и вие сте от фамилията?

— Върджил Джейн, приятно ми е. Бих предпочел се да се срещнем при по-добри обстоятелства, но какво да се прави. — Той обгърна помещението с жест. — Какво е това място?