Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Аз разполагах с Петра, Делф, Хари Две и една купчина стъкленици с прах.

Чудна армия, няма що.

Дори да имах повече бойци, надали щях да знам какво да правя с тях — та аз едва знаех какво да правя със самата себе си.

Отговорът бе ясен. Онова, от което се нуждаех, бе моят дядо. Могъщ магьосник, истински Екскалибур.

И още на мига реших какво да правя.

Щях да се върна в Маладонския замък и да го освободя.

Инак всичките ни усилия бяха напразни.

Маладонският замък се извисяваше право пред мен. Хари Две висеше на гърдите ми в своята сбруя от кожени ремъци. Бях излязла без Петра и Делф. Изпитвах дълбока увереност, че трябва да се справя със задачата сама. Водех кучето единствено защото между него и съществото в Кулата явно съществуваше някаква връзка. В джоба на наметката ми лежеше стъкленицата с магичния прах на Върджил.

Масивната постройка се очертаваше в мрака като зловещ силует, готов да убие всеки, дръзнал да го доближи.

Е, аз не само щях да го доближа, но и да проникна вътре, за да спася Уъга, който отчаяно се надявах, че е моят дядо.

Щом назъбените стени се очертаха по-ясно, очите ми се разшириха от изненада.

Бях очаквала, че всичко ще е тихо, както и преди.

Вместо това замъкът наподобяваше разбунен кошер.

Фигури в мантии сновяха напред-назад. В проходите пламтяха факли. Голямата порта зееше отворена.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Изведнъж ми хрумна невероятна мисъл — дали пък дядо ми не беше успял да избяга?

Но как би могъл да го стори? Нали магията му се намираше в джоба ми.

Извадих стъкленицата, за да се уверя. Искрящият прах все още си беше вътре.

Прибрах я и огледах обстановката още веднъж.

Хаосът, който цареше пред мен, предоставяше определени преимущества.

Приземих се на известно разстояние от главната порта и завъртях пръстена, за да направя себе си и Хари Две невидими.

Вече можехме да вървим.

Бързо достигнахме кръговете светлина, хвърляни от факлите. Навсякъде гъмжеше от Маладони в дълги червени мантии. Лицата им не се виждаха, закрити от черните качулки.

По някаква причина вместо да изпитвам страх, задето се намирам в леговището на врага, бях обзета от необяснимо спокойствие.

Едва преминали портата, зърнахме Ендемен. Той влезе като буреносен облак малко подир нас и начаса се преобрази в зловещото, уродливо същество, което представляваше всъщност.

Качулката му бе свалена, разкривайки ужасяващите черти, така различни от фалшивата физиономия, която носеше навън.

Започна да вика на подчинените си на някакъв неразбираем език. Гласът му беше дрезгав и напрегнат, но също така странно тържествуващ. Можех само да гадая за какво им говори.

Промъкнахме се само на няколко крачки от него и се шмугнахме в един страничен проход.

Трябваше отново да открия пътя, водещ към Стаята на кулата.

Напрегнах паметта си, притиснала гръб в стената, докато покрай мен тичешком премина група Маладони.

Ако не се лъжех, трябваше да хвана третото разклонение на коридора, в който се намирах. А после второто стълбище вляво. Или пък беше вдясно?

О, по дяволите.

Извадих пръчката и тихо промърморих „Пас-пусе “, мислейки за коридора пред Стаята на кулата.

Миг по-късно се пренесох.

Значи можех да използвам телепортиращата магия поне в пределите на замъка. Това бе полезно да се знае.

Първото, което ми направи впечатление, беше, че пред мен няма джабити.

Второто — че не виждам и самата метална врата.

Озърнах се отчаяно. Нима нещо с магията се бе объркало и бях попаднала другаде?

Но щом се поуспокоих, способността ми да разсъждавам трезво се възвърна.

Те знаеха, че някой е влизал в Стаята.

И следователно я бяха зазидали.

Оставаше само един въпрос: дали затворникът още бе в нея?

Размислих няколко секунди, заслушана в приглушените звуци от суматохата на долните нива на замъка.

Пристъпих до стената и долепих ухо в хладните камъни. Отвътре не се чуваше нищо. Но това не бе достатъчно.

Насочих пръчката и прошепнах:

— Кристиладо магнифика.

Сега вече получих своя отговор. Стаята беше напълно празна.

Дори тесните отвори по стените липсваха.

Очевидно бяха преместили своя пленник другаде, но къде?

Тази стая бе най-високата точка в замъка. Някакво вътрешно чувство ми диктуваше, че сега може би са предпочели най-ниската.

Сведох поглед към краката си и с потръпване опитах да си представя какво се крие в недрата на това ужасно място. Спомних си времето, прекарано под дъното на река Обол, в очарователната компания на Орко и стената на злочестите мъртви.