Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Спомням си, че и господарката Алис имаше подобни терзания навремето.

Вирнах брадичка при тези думи. Започвах да чувствам силна връзка между Алис Адронис и себе си. Искаше ми се тя да е тук сега. Но Пилсбъри поне я беше познавал.

— Какви терзания? — попитах.

— Тя знаеше, че се задава война с Маладоните. Седеше до късно през нощта в същото това кресло, в което сте вие сега, и размишляваше.

— Споделяла ли е за какво?

Икономът кимна.

— Аз веднъж се осмелих да повдигна въпроса, което не беше лесно решение. Тя бе много властна натура и не обичаше да й се натрапват.

Той се поколеба и потърка стоманените си ръкавици.

— Карай направо, Пилсбъри, моля те.

— Ами да речем, че усетих нуждата й да поговори с някого, да изрече тревогите си на глас. И й дадох възможност да го стори.

— Но нали е имала своя съпруг Гюнтер?

За моя изненада, Пилсбъри бавно поклати глава.

— Не беше толкова просто.

Той направи поредна пауза.

— Господарят Гюнтер не искаше война. Дотолкова, че…

Тук гласът му отново секна.

— Че какво? — подканих го.

— Че бе готов да плати всякаква цена, за да я избегне. Всякаква цена.

Прехвърлих няколко пъти фразата в главата си, преди да попитам невярващо:

— Дори ако това е означавало да остави Маладоните да ги завладеят и управляват?

Пилсбъри кимна.

— Никога не бих сторила това! — възкликнах с жар. — По-скоро бих жертвала живота си.

— Господарката Алис смяташе същото. И го направи — добави той с тъга.

Опитвах се да свържа в главата си късчетата информация. Щеше ми се икономът да не е чак толкова дипломатичен, та да вадя всяка дума с ченгел от устата му.

— А опасявала ли се е, че Гюнтер може да стори нещо глупаво по повод предстоящата война? Нещо, което да изложи на опасност нея и съюзниците й?

Не знам откъде ми дойде вдъхновение да изрека подобно нещо.

— Тя се опасяваше от много неща. И допускам, че това бе едно от тях.

— Ти спомена, че Некро е идвал тук преди войната.

— Да.

— Колко скоро преди началото й?

— Много скоро. В нощта, в която господарят умря.

Бавно се изправих.

— Пилсбъри, аз видях ковчега с тялото на Гюнтер в една стая тук. Гърлото му беше прерязано. Означава ли това, че…

Пилсбъри кимна и аз видях как една самотна сълза бликна изпод забралото му и се търкулна надолу по металния шлем.

— Злодеят Некро се появи по тъмно, без знанието на господарката Алис. Под предлог че иска да преговаря за предотвратяване на войната. Срещнаха се само двамата, в същата тази стая. И когато малко по-късно дойдох да проверя дали не се нуждаят от нещо, заварих клетия Гюнтер да лежи на пода, в локва от собствената си кръв.

— Значи Некро го е… убил?

— Да — възкликна Пилсбъри. — Сигурен съм, все едно съм го видял със собствените си очи.

— А какво направи Алис?

— Несъмнено щеше да убие него за отплата. Или поне да се опита. Но Маладоните започнаха войната още на следващия ден.

— Но нали според теб поводът е бил смъртта на Джейсън, сина на Некро, който бил влюбен в Ума Кадъм?

— Това е само отчасти вярно. Действително Некро обвини нашата страна за гибелта на сина си. Стигна дори дотам да твърди, че Ума го е сторила, след като е оплела Джейсън с любовна магия по заръка на баща си. И че Гюнтер бил страхливец, който сам си е прерязал гърлото, защото е знаел, че никога не може да се опълчи срещу Маладоните.

— Какво коварно кълбо от лъжи! — извиках негодуващо.

— Разбира се. Но Маладоните искаха войната и я постигнаха.

— Не само са я постигнали, но са я и спечелили.

— Да — промълви той със сведена глава.

— Пилсбъри — казах аз след кратко мълчание. — Ще има нова война.

— Да, господарке Вега. Разбирам, че натам вървят нещата.

— Не мога да гарантирам изхода от нея. Възможно е пак да претърпим поражение и да бъдем изтребени до крак. Но поне що се отнася до мен, ще се бия до последна капка кръв. Не искам мир с проклетите Маладони. Видях какво представляват. По-скоро бих умряла, отколкото да имам нещо общо с тях.

Едва сега той ме погледна. Искам да кажа, наистина ме погледна.

— Не се съмнявам в това. Вие си приличате с Алис Адронис като две капки вода.

И с тези думи ме остави.

Седнах отново и зареяла взор в огъня, се замислих върху чутото. Ако изобщо се нуждаех от още причини да мразя Маладоните, Пилсбъри току-що ми ги беше дал.

Те разполагаха с цяла армия добре обучени магьосници, способни да летят, да се сражават и убиват.