Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Според мен отговорът се крие ето тук.

— Да върнем магията на тези хора? Но как, след като дори не знаем къде са?

— Тогава ще ги намерим. Повечето сигурно са в Голям Честен. Съдейки по твоето описание, там живеят големците. Нещо като членовете на Съвета в Горчилище. А и докато бяхме в Честен, не видяхме никакви роби със забулени очи.

— Добре, да речем, че си прав. Но как ще стигнем до тях? Просто ще стоим на улицата и ще чакаме да минат покрай нас?

— Защо не? При теб се е случило, нали?

— Делф, струва ми се, че не разбираш. Да речем, че открием някого. После какво? Ще го доведем тук и ще му върнем магията? Добре, но нали Маладоните ще усетят липсата му? А и навярно вече са открили подмяната на стъклениците. Ще съберат две и две и ще се досетят какво кроим. После вече ще бъдат нащрек и няма да можем да освободим никого от поробените. Най-много да ги убият, както сториха с Дафне и останалите.

В отговор той вдигна показалец.

— Ще започнем с един, Вега Джейн. Само с един. И ще го направим така, че да не предизвикваме подозрения. Важното е да се уверим, че можем да връщаме магията им. Само така ще постигнем целта си.

Тръснах объркано глава.

— И кака точно е целта?

Делф обходи с поглед стъклениците, а сетне отново се обърна към мен.

— Да ти съставим армия, разбира се.

Тази нощ не можах да спя. Разпокъсани мисли бушуваха като снежна вихрушка в главата ми.

Станах със стон от леглото, загърнах се с наметката, взех пръчката и излязох тихо, за да не събудя Хари Две. Отидох в библиотеката, запалих със заклинание огън в камината и седнах на стола зад бюрото, с лице към пламъците.

Извадих от страничното чекмедже тефтера, който бях сложила там по-рано. В него бяхме записали всички имена от стъклениците. Самите те бяха подредени върху широкия рафт пред мен.

Вгледах се внимателно в тях и опитах да си ги представя не като съдинки с блестящ прашец, а като хора от плът и кръв, чиято същност бе безжалостно изтръгната и затворена там.

Разгърнах тефтера и зачетох имената.

Проблемът бе как да свържем стъклениците с действителните хора. Как изобщо да ги открием?

След известно време захлопнах безпомощно тефтера и станах от мястото си.

Приближих рафта и взех стъкленицата, носеща името на дядо ми.

Откъде Маладоните бяха разбрали, че той е Върджил Алфадир Джейн? Нима го бяха принудили да им каже? И откъде се бяха сдобили с портрета на родителите ми? Пак от него? Абсурдно бе да им го е дал доброволно. Затова ли се намираше в такова ужасяващо състояние? Заради изтезанията? Защо просто не му бяха приложили заклинанието Субсервио? Или той, като Екскалибур, бе неподатлив на неговото въздействие?

При по-внимателно вглеждане установих, че стъкленицата се отличава не само с по-големия си размер, но и с особения, по-фин прах, съдържащ се вътре.

Със свиване под лъжичката се запитах как ли би изглеждал моят магичен прах, ако Маладоните успееха да го източат.

В потиснато настроение продължих да гледам потрепващите пламъци, докато изведнъж не ме осени идея.

Изтичах обратно в стаята си, отворих чекмеджето на нощното си шкафче и извадих вълшебния къс пергамент, открит още в Мочурището.

— Силен? — призовах неговия обитател.

Образът моментално се появи върху пожълтялата повърхност.

— Да, Вега.

— Силен, имам проблем.

— Разкажи ми.

Споделих какво се бе случило в Голям Честен, както и по време на двете ми посещения в Маладонския замък. Също за вероятността дядо ми да е държан там като затворник. Показах му стъкленицата, обясних нейното съдържание и как е попаднало там.

С напредването на разказа ми лицето на Силен ставаше все по-мрачно.

— Работата е там — завърших, — че бихме искали да върнем праха от тази стъкленица и от всички останали на законните им притежатели, но нямаме представа кое име на кой човек съответства, нито как да ги издирим. Също не ми е известно заклинание, способно да възстанови магичните им способности. Маладоните може и да го знаят, но няма да ми го кажат.

— Разбирам, че ситуацията те поставя пред известно затруднение — произнесе сериозно Силен.

— Именно — кимнах леко раздразнено, защото тъкмо това вече ми беше известно. — Случайно да имаш идея как да го преодолея?

Настъпи продължително мълчание. Чаках със свито сърце, защото ако и тук не намерех отговор, щях да попадна в задънена улица.

— Помниш ли, Вега — заговори накрая той, — как веднъж обсъждахме истинската цел на магията. Вероятността на невероятното, да го наречем.