Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Да. Ти ми каза, че всяка магия се поражда от необходимостта.

— Правилно. Какво е тя, ако не волята на притежаващия магични способности да постигне нещо, което желае? Ето, ти желаеш да разбереш коя стъкленица на кой човек принадлежи. И после да им върнеш отнетото.

— Да, разбира се.

Силен се загледа в стъкленицата в ръцете ми.

— Ако тук действително се съдържа магията, изпълвала навремето душата на твоя дядо, то всичко, което ти е необходимо, е в този прашец.

— Май не те разбирам напълно…

— Според теб създанието в Стаята на кулата е Върджил Алфадир Джейн, нали?

— Смятам, че е така — оживих се. — Почти съм сигурна.

— Е, грешиш.

— Моля? — възкликнах полуогорчено, полусърдито. — Греша за кое?

— Съществото, което си видяла, е празна обвивка. Съсухрени, тленни останки, макар и в конкретния случай все още дишащи. Ето тук, в този съд, е дядо ти. Той е с теб сега.

В гърдите ми трепна нова надежда, но в нея начаса се прокрадна сянка на съмнение.

— И как да го извадя отвътре? — попитах.

— До голяма степен зависи от теб, Вега. И от магическата ти пръчка. Но основният елемент е вярата. Ако тя е дори леко накърнена, няма да се получи нищо.

— Откъде знаеш?

— Виждал съм какво може да причини съмнението. То е способно да срине и най-добре скроените планове.

— Но защо? Толкова ли е трудно наистина да повярваш в нещо?

Силен се усмихна морно, сякаш бе минавал през същия разговор безброй пъти.

— Всъщност — рече — това е най-трудното нещо на света.

И с този загадъчен отговор изчезна от пергамента.

Усетих как ъгълчетата на устата ми увисват надолу.

Ама че досада!

Не можеше ли това старче поне ВЕДНЪЖ да ми даде нормален, прост съвет.

Погледнах колебливо пръчката в ръцете си.

Насочих я към стъкленицата и произнесох:

— Върджил Алфадир Джейн, моля те, яви ми се.

Не се случи абсолютно нищо.

Наложих си да се съсредоточа и да повярвам, че дядо ми действително се намира в проклетата съдинка.

Замахнах отново, така че пръчката леко докосна стъклото.

— Върни се при мен — казах.

С потрепване видях как от върха й прескача мимолетна искра, но сетне бързо угасва.

Опитах още няколко пъти, но без успех.

Пъхнах стъкленицата в джоба си и прибрах тефтера обратно в чекмеджето.

Слязох пак в библиотеката, сграбчих ръба на мраморната лавица над камината и приведох глава.

Как се очакваше да имам несломима вяра, когато още от раждането си в Горчилище бях отрасла единствено в съмнение?

Докато се взирах в пламъците, усетех как очите ми се наливат със сълзи. Не исках това, но то просто се случи от само себе си. Бях се борила толкова упорито. Бях стигнала толкова надалеч. А сега излизаше, че не мога да помръдна и сантиметър напред.

Свлякох се на пода и се свих на кълбо върху килима.

Часовникът върху камината тиктакаше, а на мен ми се струваше, че никога повече няма да успея да помръдна. Цялата ми енергия бе като изцедена.

Така не си помагаш, Вега.

Това е глупаво.

Слабостта не води до никъде .

Станах и се отвърнах от огъня.

Трябваше да направя нещо. Каквото и да е, само да се отърся от това чувство на безсилие и провал.

Вдигнах стъкленицата с проблясващия прашец и долепих лице до нея. Затворих клепачи и си представих своя дядо такъв, какъвто го помнех последно.

Щом ги отворих отново, ахнах.

Върджил беше вътре, увиснал във въздуха над купчинката прах.

Примигнах и той изчезна.

Просто си бях въобразила.

Там нямаше нищо.

А най-вероятно и не можеше да има.

Седнах зад бюрото и потънах в размисли какво да правя оттук нататък.

Емпирей тънеше в тишина. Знаех, че Делф и Петра са дълбоко заспали.

Виж, за Пилсбъри нямах представа. Можеше ли един комплект доспехи изобщо да изпитва умора?

Сякаш в отговор на неизречения ми въпрос икономът се появи до мен.

Толкова внезапно, че едва не се катурнах от стола.

— Нуждаете ли се от нещо, господарке Вега?

— Моля? — изгледах го сепнато. — Не, не… всичко е наред.

Забралото му едва забележимо потрепна.

— Ще разрешите ли да говоря свободно?

Не бях сигурна какво точно има предвид.

— Ами да — повдигнах неуверено вежди.

— На вашите млади плещи напоследък лежи огромен товар. Повярвайте ми, той би затруднил и хора, далеч по-възрастни и опитни от вас.

— Навярно си прав — съгласих се спокойно. — Но това не може да ми служи като оправдание да стоя със скръстени ръце. Нещата няма да се оправят сами.