Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Обърнах се и съпроводена от Хари Две, се упътих обратно надолу.

Трескавата дейност бе поутихнала и поне нямаше опасност да се блъснем в търчащи по коридорите Маладони.

Скоро забелязах стълбище, чието подножие се губеше някъде в дълбините на замъка. Видът му далеч не бе привлекателен.

Докато го оглеждах, покрай мен премина позната фигура, натоварена с някакъв вързоп.

Последвах я на пръсти и произнесох тихо името и:

— Виктус!

Робът спря и обърна към мен белезникавите си очи.

— Аз съм, Вега. По-рано те питах за Стаята на кулата, помниш ли?

— Да — кимна бавно той. — Но аз… не те виждам.

— Знам. Тъкмо сега предпочитам никой да ме вижда. Ще ми кажеш ли какво става тук? Защо е цялата тази трескава дейност?

— Господарят просто ни каза да подготвим някои неща. Провизии за пътуване и други подобни.

— Пътуване? Закъде?

Той поклати глава.

— Господарят не спомена.

— Виктус — произнесох със сериозен тон. — Ти помниш ли кой си?

Чертите му трепнаха за миг.

— Защото ти невинаги си бил слуга. Бил си напълно друг човек. И си притежавал магия. Точно като господарите си.

— Не. — Той рязко тръсна глава, макар дълбоката бръчка между веждите му да издаваше… нещо. — Аз съм просто Виктус.

— Ти и останалите като теб също ли ще ходят на това пътуване?

— Не. Само господарите. Ние оставаме тук.

— Разбирам. А относно затворника в Стаята на кулата — знаеш ли къде са го отвели?

— Не мога да кажа.

— Не можеш или не искаш?

— За мен е все едно.

— Не смятам така — възразих рязко.

Той отново трепна.

Очевидно по някакъв начин можех да му въздействам, да накърнявам робската обвивка, в която го бяха запечатали, и това ме радваше.

Сграбчих ръката му в своята, което моментално го направи невидим също като мен. Кожата му бе хладна като лед, но при допира ми започна полека да се затопля.

— Мисля, че ще успееш да ми кажеш, ако наистина пожелаеш.

— Аз… аз…

— Този човек е моят дядо, Виктус. Държат го тук като затворник. Искам да го спася, но за това ми е нужно твоето съдействие. Вече ми помогна веднъж. Ще го направиш ли отново? Моля те. Толкова е важно. Някъде в подземията ли се намира?

— Ти беше много мила предния път. И ми благодари. Никой не се е отнасял с мен така, откакто съм тук.

— Това е, защото господарите ти са зли и не ги е грижа за теб. Но аз не съм такава. Аз искам да те освободя, Виктус. Както и всички останали. Надявам се да го разбираш.

Той застина и през лицето му премина цял рояк емоции. Накрая произнесе с дрезгав глас:

— Онзи, когото търсиш, не е в подземията.

— А къде тогава?

— Намира се в Голямата зала, при нашия единствен и истински господар.

— Онзи, дето седи върху трона? — попитах съкрушено.

Виктус кимна.

— И какво правят с него?

— Не знам. Но го видях вътре.

— Окован ли е? С вериги или с някакво заклинание?

— Не.

— Благодаря ти, Виктус. Наистина много ми помогна.

Робът отвърна с поклон, който при други обстоятелства би ми се сторил комичен, но в цялото това място нямаше нищо забавно.

— Желая ти успех. — Той помълча и добави: — Наистина ли съм имал магични способности?

— Да. Както и останалите като теб. И ако зависи от мен, ще си ги получите обратно.

Оставих го и закрачих решително към Голямата зала. Хари Две подтичваше до коляното ми.

Накрая стигнахме величествения портал, водещ към още по-величественото помещение — макар и населявано от толкова противно същество.

Единственият и истински господар?

Как ли пък не!

Предпазливо прекрачих прага и се промъкнах вътре.

Вдигнах очи нагоре и видях, че стъкленият таван, който бях разбила при бягството си, вече е поправен.

Залата беше огромна и празна.

Е, почти.

В дъното и се случваше нещо странно.

Тронът си беше там и на него седеше кошмарният му собственик, за когото вече знаех, че е древният Некро.

В ръката си държеше пръчка, толкова черна, че сякаш изсмукваше светлината от стаята. Можех да свържа този цвят само с Орко или със света на мъртвите.

Тя бе насочена срещу някого.

Щом приближих, разпознах окаяното същество от Стаята на кулата.

От върха на пръчката излизаше лъч и пронизваше тялото му — но не ярък, а също така тъмен и мрачен, както и цялата обстановка.

Лидерът на Маладоните беше пред очите ми и не усещаше моето присъствие.

Дали можех да го убия със заклинание?

Бях ли способна да събера нужната емоция?

Или поне да го поваля в несвяст?