Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Ами ако не се получеше?

Ако той на свой ред ме атакуваше? Ако ме поробеше и затвореше душата ми в стъкленица?

В крайна сметка, скована от своята нерешителност, не сторих нищо.

Инквизиторът насочи тъмния лъч към земята и бедното безлико създание се строполи на пода. Сетне лъчът угасна.

Некро се изправи, замахна рязко с пръчката и изчезна от залата.

Аз веднага притичах до мястото, където лежеше жертвата му.

Когато я докоснах, кожата й бе влажна и студена.

Лицето все така липсваше. Повтарях си, че това трябва да е моят дядо, но откъде можех да съм сигурна? Из целия замък ехтяха стъпки. Не можех просто да стоя тук и да разсъждавам. Трябваше да взема някакво решение.

Хари Две се промъкна иззад гърба ми и подуши падналия.

После близна безжизнените пръсти и те леко потрепнаха.

Кучето извърна глава и ме погледна, сякаш искаше да каже: Давай, не се чуди. Това е той.

— Благодаря ти, космати приятелю — промърморих.

Дестин беше около кръста ми, което означаваше, че силата ми бе удесеторена.

Повдигнах тялото и при моя допир то стана невидимо.

— Дядо — прошепнах в ухото му. — Добре ли си? Какво са ти сторили?

Въпросите ми останаха без отговор.

Втурнах се навън, следвана от Хари Две.

Наоколо не се мяркаше жива душа.

Помъчих се да начертая в съзнанието си вътрешното разположение на коридорите и пътя на своето бягство.

Без особени премеждия достигнах главната порта, край която стояха на пост двама Маладони.

Промъкнах се между тях, тичах още известно време и после се издигнах във въздуха.

Когато погледнах назад, замъкът бе тъмен и притихнал като смъртта.

Къде бяха отишли всички?

Изведнъж ми хрумна ужасяваща мисъл. Ами ако се приберях в Емпирей и го заварех разрушен? А Делф, Петра, Пилсбъри, госпожа Джоли и всички останали — мъртви? Дали това не бе целта на тайнственото пътуване на Маладоните?

Почуках с пръчката по крака си, произнесох заклинанието и в следващия миг се озовах на прага на своя фамилен дом. За мое облекчение, той изглеждаше здрав и невредим.

Влязох вътре, оставих безжизненото тяло на дядо си и се озърнах, държейки пръчката в готовност, в случай че наоколо се спотайват Маладони.

Всичко обаче беше спокойно. Завъртях пръстена и ние отново станахме видими.

Пилсбъри се появи начаса, с напълно невъзмутим вид, макар върху излъскания под на преддверието да лежеше съсухрено създание без лице.

— Мога ли да бъда полезен с нещо, господарке Вега?

— Да, можеш да повикаш Делф и Петра при мен.

— Разбира се — кимна той и изчезна.

По стълбите се дочу тропот на нозе и моите приятели дотичаха, разчорлени и по нощници.

— Какво, по дяволите, ста… — започна Делф, но млъкна, щом съзря съществото на пода.

— Ти… — почти изкрещя Петра. — Ти си се върнала и си го взела?

Кимнах бавно, едва сега осъзнавайки, че именно това съм сторила.

— И как успя? — заекна Делф?

Не бях в настроение да губя време с техните въпроси. Имах по-спешни задачи.

Извадих стъкленицата с праха на Върджил от джоба на наметката си и ги погледнах.

— Трябва да решим как да върнем това в него, и то бързо. Некро продължаваше да му причинява нещо. Дали в онази книга, описваща отнемането на магичните способности, няма и обратно заклинание?

Делф тъкмо се канеше да се втурне да я търси, когато Хари Две неочаквано се намеси. Той скочи и изби стъкленицата от ръката ми. Пред смаяните ни погледи тя полетя право към сгърчената фигура на пода.

Всичко стана твърде внезапно, за да успее някой от нас да реагира.

Малко преди да падне, запушалката й отхвръкна и искрящият прах се посипа върху тялото.

Вместо да остане там обаче, се случи нещо удивително. Той просто попи в кожата, както дъжд попива в зажадняла, напукана земя.

Вероятно са минали само няколко секунди, но ми се стори, че чакахме цяла вечност. Сетне ослепителна, златиста мълния озари помещението.

Затворих очи и съм сигурна, че и останалите сториха същото.

Щом ги отворих отново, жалката купчина на пода беше изчезнала.

Пред мен стоеше мъж, висок почти колкото Делф, здрав и силен във всяко отношение.

Това бе моят дядо, Върджил Алфадир Джейн, при това същият, какъвто го помнех от шестгодишна, когато го бях видяла за последно.

Задавена от вълнение, исках единствено да скоча в прегръдките му.

— Дядо — промълвих. — Това съм аз, Вега!

Той ме погледна и в очите му прочетох много неща, най-вече любов и тъга. Можех да разбера първото, но не и второто. Не и сега, при първата ни среща след толкова дълга раздяла и след безброй премеждия.