Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Като например?

— Не знам! — отпуснах ръка. — Ти вечно питаш, но не даваш никакви отговори — добавих с почервеняло лице.

Тя ме изгледа продължително.

— Виж, аз навлязох доста по-късно в цялата история. Преди това не знаех нищо за дядо ти, за мястото, наречено Горчилище, за Маладоните, нито дори за магията. А не ми харесва да съм… невежа. Вероятно затова задавам толкова много въпроси. Но предполагам, не е честно да очаквам от теб да знаеш всички отговори.

За първи път от дълго време насам почувствах известна симпатия към нея.

В Горчилище аз също исках да проумея много неща и постоянно задавах въпроси. Може би двете си приличахме повече, отколкото ми се щеше да призная.

— Ами ако се опитват да изтръгнат от него информация? — наруши настъпилата тишина Делф.

— Каква информация? — попитах.

— Например за Горчилище. Искам да кажа, че Уъговете се крият там, макар и повечето да не го знаят. Маладоните вероятно умират от желание да се докопат до тях и да ги изтребят до крак. И сигурно смятат, че Върджил е способен да им покаже пътя.

— През Мочурището? — усмихнах се накриво. — Добре дошли са да го прекосят.

— Но дядо ти не е минал оттам, нали? Успял е да го заобиколи по някакъв начин.

— Нямам представа какво е направил. Знам само, че е изчезнал от дома на Моригон сред кълбо от пламъци. Когато видях случката с родителите ми в Приюта, сметнах, че и те са сторили същото. Едва по-късно реших, че той по някакъв начин ги е призовал. А може и всички да са били пленени.

— Върджил е изчезнал дълго преди майка ти и баща ти — поклати глава Делф. — Защо ще чака толкова, преди да ги вземе? А и от онази картичка става ясно, че Маладоните все още издирват вашите. Затова не вярвам да са ги заловили.

— Или всички са били в плен, но те са избягали, а Върджил не е успял — вметна Петра.

Всичко започна да се оплита в главата ми.

Действително, ако Върджил ги беше призовал, независимо дали чрез телепортация или пътешествие през Мочурището, в даден момент те трябваше да са се събрали тук. Но сега Маладоните държаха Върджил — неговото име бе върху стъкленицата, а и имах силно подозрение, че безликото същество в Стаята на кулата е именно той. Следователно, ако родителите ми още се издирваха, бягството изглеждаше напълно вероятен вариант.

— Ами ако дядо ми ги е прикривал от Маладоните, докато са бягали? — предположих.

— Виж, това не е изключено — съгласи се Делф.

— Чудя се къде ли са сега — добави Петра. — Ако са магьосници, две пръчки в повече няма да ни бъдат никак излишни.

Седях, вторачена в плота на масата. Можех само да гадая къде са родителите ми. Не знаех дали са магьосници, нито дори дали имат пръчки.

Извадих малкото картонче с техния портрет и го повъртях в пръстите си. Маладоните положително ги бяха виждали, иначе нямаше как да изготвят изображенията им, нали?

Но още повече ме вълнуваше съдбата на Върджил.

Възможно ли бе онова жалко, съсухрено, лишено от лице същество наистина да е бил той?

Да съм се намирала толкова близо до него, че да ме улови за ръка? А аз, вместо да помогна на Уъгморта, когото бях търсила цял живот, просто да го зарежа?

Потърках зачервени очи. Макар че скоро бях станала от сън, се чувствах капнала от умора.

Един факт не ми даваше мира и не вещаеше нищо добро за цялото ни начинание. Петра бе права — ако тези злодеи бяха успели за сразят дори могъщ Екскалибур като Върджил, какви шансове имахме ние срещу тях?

— Ти им се изплъзна вече няколко пъти, Вега Джейн — рече неочаквано Делф, сякаш прочел мислите ми. — Повали самия Ендемен и успя да му вземеш пръчката. Затова не се подценявай. Както и у дома, на Дуелума, без колебание бих заложил на теб.

— Благодаря, Делф — промълвих едва чуто и изпитах странното усещане, че той иска да се прегръща и целува с мен. Имам предвид, наистина да се целува! И леко настръхвайки, си дадох сметка, че желанието е взаимно.

— Аз също бих заложила на теб, Вега — добави Петра, връщайки ни обратно в действителността.

Делф се прокашля и извърна поглед, а аз й благодарих със суха усмивка, почти убедена, че го е сторила нарочно, за да ни съсипе момента.

— Мислех си, че най-трудната част ще е преминаването на Мочурището — казах. — А сега то ми се струва като песен в сравнение с това тук.

— Ако ще се справяме с Маладоните, ни трябва помощ — съгласи се Делф. — Само тримата далеч не сме достатъчни.

— И откъде да я вземем?

Той посочи стъклениците върху масата.