Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Вече се намирахме достатъчно далеч от замъка.

Аз потупах крака си с пръчката, представяйки си чудесния, безопасен Емпирей, и извиках:

— Пас-пусе.

В следващия миг се озовахме пред парадния вход на къщата.

Хвърлих се към голямата месингова брава, натиснах я и всички се изсипахме в преддверието.

Делф се пресегна и захлопна вратата след нас.

После просто останахме да лежим запъхтени на пода, всеки в плен на собствените си ужасяващи мисли и впечатления.

Нечий глас ни изтръгна от тях.

— Добре ли сте, господарке Вега?

Беше верният иконом.

Един по един се надигнахме, омазани от глава до пети в джабитска кръв и слуз.

— Не, Пилсбъри — отвърнах. — Всъщност съмнявам се дали изобщо някога отново ще съм добре.

Изтощени и неспособни да говорим и дори да мислим за случилото се, тримата просто седяхме на пода в преддверието на Емпирей, покрити с джабитски вътрешности, и се гледахме един друг.

С известени усилия убедихме Пилсбъри, че всичко е наред и не се нуждаем от помощта му.

Той неохотно се оттегли, оставяйки ни сами.

— Трябва да изчистим тази гадост от себе си — успях да изрека най-сетне. — Предлагам след това да се срещнем в библиотеката.

Слънцето вече изгряваше, когато се отправихме по стаите. Захвърлих вонящото си облекло, отидох в банята и започнах да изливам кана подир кана вода върху себе си. Тя магически се пълнеше отново всеки път. Изтърках със сапун и последния сантиметър от кожата си, сетне изкъпах Хари Две. Накрая подсуших и двама ни с пухкавите хавлии и надянах чистите дрехи, които Пилсбъри предвидливо бе оставил в гардероба.

Когато слязох долу, Петра и Делф вече ме чакаха, що-годе дошли на себе си, но все още с напрегнати и изнурени лица. Сигурна съм, че и аз не изглеждах по-добре.

— Какво беше онова същество в Кулата? — извърна очи към мен Петра. — То… то нямаше лице.

— И аз се питам същото. Знам само, че не искаше да ме пусне.

— Има нещо специално в него — поклати глава Делф. — Иначе защо ще е цялата тази строга охрана?

Потърках охлузеното и зачервено място на китката си.

— Ако не беше кучето, сега да съм мъртва. Единствено то го накара да отпусне хватката си.

Погалих Хари Две по влажната козина, а той ме близна приятелски по ръката.

— Ендемен уби пленниците просто ей така — рече с потръпване Петра, вторачила в мен укорителен взор.

— Виждали сме го да убива и преди — отвърнах. — Спомни си двамата машинисти на влака.

Вместо да я успокоят обаче, думите ми само я накараха да избухне.

— А ти го остави жив в Кларъндън на Хилшър! Ако само се беше вслушала в съвета ми, Дафне и останалите щяха да са още живи.

— Това не е честно — намеси се в моя защита Делф. — Вега Джейн нямаше как да знае.

— Нима? — отсече Петра. — А какво друго е очаквала от изверг като него? Какво друго очакваше и ти всъщност?

— Не всеки Уъг е способен да убива хладнокръвно — изрекох тихо, с променен глас. — Сигурно щеше да е удобно в някои случаи, но аз просто не притежавам тези качества. Нито пък Делф. — Направих дълга пауза, преди да задам въпроса, който явно се очакваше от мен: — Ти притежаваш ли ги?

— Може би — рече тя предизвикателно. — Но пък и аз не съм Уъг!

— Защо тогава не му видя сметката? Ако наистина искаше да го сториш, не беше нужно да се съобразяваш с мен.

Тя понечи да отговори, но после сякаш размисли и премълча.

— Какво има, Петра? Хайде, изплюй камъчето.

— Защото ако го бях сторила, само щях да докажа, че наистина съм проклет Маладон.

— И това е единствената причина?

— Трябва ли да има и друга?

— Мисля, че има.

— Не ме интересува какво мислиш — сопна се тя. — Те разполагат с цяла армия и са покорили всички, способни да ни помогнат! Ако напуснем пак Емпирей, може изобщо да не се върнем живи. А ако него напуснем, няма как да ги победим и да възстановим справедливостта. Какво да правим тогава? Какъв беше изобщо смисълът да си пробиваме път през Мочурището?

Гласът й прерасна в писък и аз с мъка устоях на изкушението да я превърна в камък. Но ако трябваше да съм честна, тя доста точно бе обобщила ситуацията, в която се намирахме.

— Не възнамерявам да прекарам остатъка от живота си в лукс и безопасност зад тези стени — отвърнах. — А преминах Мочурището, за да открия своето семейство. И да разбера истината. Понеже никое от тези неща още не се е случило, ще продължавам напред. А ти можеш да правиш каквото ти душа иска, Петра Сонет. Нямам време, нито желание да се разправям със страхливци.