Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Как не се бях сетила досега!

— Дръжте се! — извиках и пожелах тя да се уголеми до размера на Мълнията.

В същия момент вратата на стаята се изпари под въздействието на магия и една фигура застана на входа.

Ендемен.

Пространството, останало от Стаята на кулата, бе толкова тясно, че можеше да се пресегне и да ни докосне.

Не ни виждаше, естествено, но знаеше отлично, че сме вътре.

Той насочи пръчката си.

Със сетни оставащи сили метнах Мълнията към тавана, но този път се задържах за нея.

Все още свързани от магичните нишки, всички моментално се откъснахме от пода.

Копието удари каменния свод и с гръм премина през него.

Вече бяхме на открито.

Конвулсивно започнахме да гълтаме свежия въздух. Не помнех някога да съм била на по-кошмарно място. Още усещах върху себе си натиска на неумолимите стени.

Щом погледът ми се проясни, набрах достатъчно височина и поех в посоката, от която бяхме дошли.

След минута се обърнах през рамо и косата ми настръхна.

Ендемен се носеше по петите ни, яхнал един от джабитите. Както се оказваше, звярът бе от летящата разновидност. Бях узнала за нея още при краткото си пътешествие в миналото, преди да напусна Горчилище.

Зад него различих поне дузина костюмирани.

Е, вече бях успяла да им се изплъзна веднъж. Можеше да ми провърви и този път.

Започнах да описвам зигзаг, но те следваха дирята ми безпогрешно, сякаш можеха да ме видят.

В един момент джабитът рязко ускори и ме приближи дотолкова, че една от главите му опита да ме захапе за ботуша. В последния момент я изритах в муцуната.

Докато звярът усещаше миризмата ни, нямаше начин да му избягаме. От друга страна, ако пробвахме да хвърлим заклинания, само щяхме да разкрием местоположението си и да се изложим на смъртоносен ответен залп. Всъщност това така или иначе щеше да стане, защото те знаеха приблизително къде се намираме.

Натоварена с четирима ни, Дестин работеше на предела на силите си, а разстоянието между нас и преследвачите пос-оянно се скъсяваше.

— Не можем да им се отскубнем, Вега — извика Петра.

— Тогава ще направим ето това!

Направих толкова остър вираж, че останалите описаха широка дъга, едва удържани от магичните нишки.

И се понесох срещу Маладоните.

Те не ни виждаха, но джабитът ни подушваше и по стотиците му изражения личеше, че е объркан от тези жертви, летящи право в зъбите му. В крайна сметка кой можеше да е толкова глупав, та сам да предизвиква смъртта?

Приготвих пръчката си, но Делф тръсна глава.

— Не, Вега Джейн, така само ще се издадем. Имам по-добра идея.

И той извади дългия си нож.

— Нож? — възкликна Петра. — Срещу тази хала? Да не си се побъркал?

— Татко веднъж ми каза, че коремът на джабита е най-уязвимото му място — отвърна спокойно Делф. — А на неговите думи винаги можеше да се разчита.

Той сграбчи дръжката с две ръце и се приготви, докато зловещото влечуго с главоломна скорост приближаваше към нас.

Мина секунда, после още една.

Писъкът, изтръгващ се от отворените усти, вече раздираше тъпанчетата ни. Безброй отровни зъби бяха готови да се впият в нас и да ни разкъсат.

— Вега! — изпищя Петра.

Усетих как Хари Две напряга мускули в своята сбруя.

Вече се намирахме на броени метри разстояние. Можех ясно да видя черните, разширени зеници на Ендемен.

— Сега! — извиках.

Снижих се рязко и полетях точно под търбуха на джабита.

— Давай, Делф, давай!

Острието се стрелна нагоре.

И потъна в меката, незащитена плът на звяра.

По някакъв начин Делф успя да го задържи в същото положение, докато преминахме по цялата дължина на чудовището. Порой от вътрешности и кръв се посипаха върху нас от разреза.

Щом достигнахме опашката, свърнах встрани, за да не се сблъскам с останалите Маладони.

Те можеха да видят единствено страховитите поражения, нанесени на звяра, но не и какво ги е причинило.

Когато се обърнах, джабитът падаше шеметно надолу, вече мъртъв.

Ендемен току-що се бе лишил от превоза си.

Очаквах да полети със собствени сили, но той не го стори. Изглежда изпитваше затруднение да достигне пръчката си, а и краката му бяха затиснати под безжизнените криле на влечугото.

Той все повече доближаваше земята и всички негови подчинени се впуснаха подире му.

От сърце им пожелах джабитът да ги смаже под туловището си.

Обърнах се и полетях с максимална скорост. Звената на Дестин се впиваха в кожата ми, студени като лед. Веригата сякаш знаеше, че животът ни е заложен на карта, и даваше всичко от себе си за нашето спасение.