Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Използвах пръчката, за да осветя по-добре стаята.

И ахнах.

По средата й, в дървено кресло, седеше същество, наподобяващо купчина дрипи. Беше високо и болезнено слабо, с тънки, съсухрени крайници. Главата, обрасла с редки кичури бяла коса, бе приведена напред и почти докосваше костеливото коляно.

Явно привлечено от светлината, съществото се извърна към мен.

Едва се сдържах да не изпищя.

То нямаше лице. Очите, носът, устата липсваха. Имаше само изпъната кожа, толкова бледа, че не можех да повярвам, че е живо. Гледах го със смесица от отвращение и жалост.

И макар да беше без очи, имах усещането, че то също ни вижда.

— Какво е това? — промълви Петра.

Само поклатих глава. Не бях срещала нищо подобно в живота си! Нима и това клето създание бе от „белязаните“? Но в такъв случай защо стоеше затворено тук, вместо да робува като останалите?

Главата му скоро клюмна отново и аз угасих пръчката.

— Не разбирам кое му е толкова важното, та да го да държат в Кулата, и то под такава охрана? — зачуди се и Делф.

Обиколих стаята, без да изпускам от поглед странния й обитател. Доближих един от отворите в стената, надзърнах през него към местността в подножието и се върнах при останалите.

— Това е чиста загуба на време. Да се махаме.

Не можех да обясня защо, но ме бе обзело предчувствие за нещо наистина ужасно.

Отидох до вратата и натиснах бравата.

Тя не помръдна.

Изпробвах едно подир друго всичките си отключващи заклинания, но без успех.

Долепих ухо до гладкия метал. Отвън не долиташе нито звук.

— Ето значи каква била магията, за която говореше Виктус — рече Делф. — Ако успееш да минеш покрай джабитите и да влезеш, си оставаш затворен вътре.

За жалост, наистина изглеждаше така. Каква глупост от наша страна сами да влезем в капана!

Изтичах до отверстията в стената. Ако успеех да разширя достатъчно някое от тях, можехме да излетим през него директно към Емпирей.

Замахнах с пръчката към най-близкото. Заклинанието моментално рикошира и ме запрати чак в отсрещната стена.

— По дяволите — надигнах се бавно, потърквайки болезнената цицина на главата си.

Докато прекосявах обратно стаята, минах съвсем близо до съществото на стола. Ръката му неочаквано се стрелна и ме сграбчи за китката. Макар и само кожа и кости, хватката й бе невероятно здрава. Опитах да се отскубна, но със същия успех можех да се боря със стоманено менгеме.

Делф ми се притече на помощ, но дори неговата огромна сила не бе способна да разтвори пръстите й.

— Импакто! — извика Петра, насочвайки пръчката си.

В следващия миг трябваше да се наведе, за да избегне собственото си заклинание, отскочило от съществото.

— Хм, Вега Джейн — прокашля се Делф.

— Какво? — излаях.

— Аз ли си въобразявам, или стаята става по-тясна?

Озърнах се обезумяло.

Той беше абсолютно прав.

Стените постепенно се придвижваха към нас. Площта на пода вече бе намаляла поне наполовина.

Задърпах се с цялата сила, която ми предоставяше Дестин, но пак не можех да разкъсам хватката на съществото. Стените вече се намираха на половин метър от нас и приближаваха с тревожна скорост.

Още малко и китката ми щеше да бъде размазана от костеливите пръсти.

А стените бяха само на педя разстояние и заплашваха да смажат нещо повече от нея.

— Пусни ме! — изпищях.

— Вега! — извика Петра.

Бях опряла крак в страничната облегалка на креслото и теглех панически.

— Проклетата… гад… не ще… да ме… пусне!

Още няколко секунди и щяхме да станем на пихтия. Вече усещах как една от стените притиска гърба ми.

Делф, почервенял от усилие, бе опрял длани в отсрещната стена, но без никаква полза.

Петра и Хари Две постепенно се притискаха към мен.

Разнесе се пукот, при който Петра и аз изпищяхме едновременно. Дървеното кресло се бе строшило под натиска на настъпващите каменни зидове.

Това бе краят. Надежда нямаше.

Хари Две неочаквано подскочи и близна ръката на съществото.

То веднага ме пусна.

Извадих пръчката и я насочих вертикално.

— Ембатлементо.

Щитът изникна и ни обгради от всички страни.

Стените със стържене спряха, но само за кратко. После продължиха да се придвижват, макар и далеч по-бавно. Но от друга страна, не им бе останал много път за изминаване. Четиримата бяхме буквално залепени за съществото, което дишаше тежко сред нас. Бях толкова близо до него, че усещах вонящия му дъх в бузата си.

Главите на Делф, Петра и Хари Две почти се допираха в моята. Въздухът се изчерпваше и съзнанието ми взе да се замъглява от липсата на кислород. Но преди да затворя очи за сетен път, усетих как пръчката потрепва в ръката ми.