Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Шмугнахме се през вратата, от която бе излязъл Ендемен, и поехме по коридора, докато не се озовахме в част от замъка, която ми беше позната. Не след дълго успях да открия стаята, където „белязаните“ щяха да бъдат лишени от своята магия.

Вратата й бе отворена, явно за да приеме новата партида, но вътре нямаше никой и това ме учуди.

Влязохме и се стаихме в най-отдалечения ъгъл.

Посочих на другарите си огледалата върху стената. Сега те бяха празни, но сърцето ми още се свиваше при мисълта какво означава това. Особено ясно се бе запечатал в паметта ми споменът за малкото момиченце, умоляващо майка си да му помогне. Къде ли бяха те сега? Дали вече робуваха на някого в Голям Честен?

После им показах стъклениците с искрящ прах, наредени в своите ниши. Делф и Петра пребледняха при вида им и дори Хари Две нададе тихо, жалостиво скимтене.

— Виж, Вега Джейн, по тях има етикети — рече Делф.

Вгледах се по-внимателно и едва сега забелязах, че те действително са надписани с имената на хората, от които е взет прахът. Призля ми, но само за секунда, преди да пристъпя към действие.

Насочих пръчката си към стъклениците и изрекох:

— Минимус.

Те моментално се смалиха дотолкова, че можеха да се поберат в шепата на едната ми ръка. Събрах всичките и ги пуснах в джоба на наметката си.

— Но, Вега Джейн, какво ще стане, щом забележат липсата им? — разтревожи се Делф.

— Погледнете тук — каза Петра, отваряйки един сандък до стената.

Той бе пълен догоре с празни стъкленици. Което бе логично, имайки предвид постоянния приток от „белязани“.

Озърнах се трескаво наоколо за нещо, с което да ги напълня. В единия ъгъл на стаята още зееше дупката от сражението ми с червенобрадия.

— Делф — изкомандвах, — вземи онази кофа и я дръж под дупката.

Той бързо се подчини.

Насочих пръчката с думите:

— Спрингато еруптикус.

Това заклинание служеше за извличане не само на вода, но и изобщо на всякакви течни и твърди субстанции. И ето че в кофата се посипа струя от ситни пясъчни зрънца.

Щом се напълни догоре, използвах пак магия, за да пресипя бързо пясъка в стъклениците, да им поставя запушалките и да ги подредя в нишите.

— Имената — напомни ми Делф. — Трябват и имена!

Двете с Петра се заловихме с помощта на пръчките да надписваме прозрачните съдове, но само най-предния ред — за повече нямаше време.

Едва бяхме приключили, когато Делф прошепна предупредително:

— Идват!

Вратата се разтвори широко и в помещението влязоха пленниците, съпроводени от неколцина пазачи, включително Ендемен. За щастие, гармът не беше с тях.

Залепихме гърбове в каменния зид и зачакахме, притаили дъх.

Дафне и останалите застанаха чинно в редица, с безизразни физиономии. Ендемен взе да крачи напред-назад и да ги оглежда.

Извадих полека пръчката. Забелязах, че и Петра прави същото, а едрите ръце на Делф бяха свити в юмруци.

Накрая Ендемен спря срещу Дафне. Без да промълви и дума, направи леко движение, в резултат на което към гърдите и се стрелна бледа искра.

Позата й стана още по-скована, а погледът й се фокусира върху него.

— Да си срещала някакви особени хора на гара Бимбълтън? — попита той.

— Да, едно момиче — бе отговорът.

— Името й?

— Вега.

Ендемен се обърна многозначително към своите подчинени, преди да продължи разпита.

— Какво ти направи впечатление у нея?

— Че задава прекалено много въпроси. Кои сме, откъде сме. Пъхаше си носа където не й е работа.

Смръщих вежди при тези думи.

— А тя самата каза ли откъде е?

— От място, наречено Горчилище.

Ендемен замръзна за секунда.

Усетих как в гърдите ми се надига паника. Изобщо не биваше да разкривам пред Дафне родното си място. Проклинах се за глупостта си.

— Виж ти, виж ти. И какво друго?

— Това е всичко.

— Лъжеш!

Последва ново едва забележимо движение и тя падна с болезнен писък.

Петра вдигна пръчката, но аз я улових за китката. Ендемен стоеше над Дафне, която още се гърчеше на пода.

— Кажи ми истината!

— Няма друго, кълна се — рече, хлипайки, тя. — Боях се, че иска да ни вземе местата във влака, затова я зарязах.

— Но си й обяснила как да стигне до Кларъндън на Хилшър.

Бузите ми пламнаха от чувство на вина. Маладонът нямаше представа, че ние бяхме подслушали собствения му разговор с нея.

— Не, нищо подобно!

— Лъжеш. — Той огледа цялата редица. — Всички лъжете.

После, внезапно и без никакво предупреждение, направи широк замах с пръчката откъм рамото си.