Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Около дървените къщи се шляеха значително по-малко хора. Предположих, че са влезли вътре или са се разотишли по родните си места. Разочаровани, задето не са ги качили на влака, докато всъщност трябваше да благодарят на добрия си късмет.

Оттук се издигнахме във въздуха и полетяхме на запад, следвайки инструкциите на Делф.

Стараех се да поддържам прилична скорост, защото се боях Ендемен да не ни изпревари, но това не бе лесно предвид тежестта на четирите ни тела.

Най-сетне зърнах селото под нас — шепа схлупени къщурки, кацнали върху склона на тревист хълм.

Приземихме се в източния му край и трескаво затърсихме някакъв знак за присъствието на Маладоните.

— Виждате ли нещо подозрително? — попитах, държейки пръчката в готовност.

— Нищо — каза Петра, която също бе извадила своята.

— Поне няма разхвърляни трупове и съборени къщи — додаде Делф. — А, ето го и Ръсел!

Действително тъкмо в този момент приятелят на Дафне дотича запъхтяно на централния площад и взе да блъска по портите. Хората излизаха, а той им предаваше моите думи. По уплашените им погледи личеше, че ни най-малко не се усъмняват в тях.

Мълвата се разпространяваше бързо и скоро местните започнаха да се изсипват навън, някои с вързопи на раменете, готови за бягство.

— Чудя се къде ли ще намерят безопасност? — промълви Петра.

И аз се питах същото, но скоро се оказахме изправени пред много по-сериозен проблем.

— Ето ги! — възкликна Делф.

Ендемен и петима от главорезите му се бяха появили сякаш от нищото.

Сред тълпата се разнесоха уплашени викове.

Костюмираните едновременно насочиха пръчките, а хората бяха толкова стъписани, че стояха като заковани по местата си.

— Ембатлементо — извиках, замахвайки към тясното пространство между тях и Маладоните.

Заклинанията срещнаха щита ми и експлозията бе толкова разтърсваща, че мнозина от селяните изпопадаха по земята.

— Бягайте! — извиках аз, все още невидима.

— Бягайте, бягайте! — повтори като ехо Ръсел.

Те се обърнаха и се пръснаха като пилци, но Ендемен не им обърна никакво внимание. Бе твърде зает да търси източника на магията, блокирала неговата.

Аз издигнах себе си и останалите с помощта на Дестин и плавно се насочих към близката гора, накъдето се бяха упътили повечето бегълци.

Маладоните, след като не успяха да ни открият, също полетяха да ги гонят.

Носеха се в плътна група, което ме наведе на една идея.

Споделих я шепнешком с Петра и двете насочихме едновременно пръчките си.

— Импакто — извикахме в хор.

Обединената сила на заклинанията ни удари преследвачите с чудовищна сила. Те се запремятаха и изпопадаха по земята.

Кацнах и поведох другарите си към тях.

— Помогнете ми да ги претърсим.

— Ами ако дойдат на себе си? — рече тревожно Делф.

— Енснарио — произнесох аз и направих спираловидно движение по посока на Маладоните. От върха на пръчката ми изскочиха дебели златисти върви и ги омотаха стегнато. С още едно замахване вкарах краищата на вървите дълбоко в земята.

— Така е по-добре — кимна Делф и взе да рови из джобовете на един от тях.

Аз се залових със самия Ендемен. Във вътрешността на бомбето му, на самото дъно, открих прикрепено малко огледалце. Дали не бе погледнал именно него при онзи случай в Голям Честен, когато бе казал, че е призован? Най-вероятно да. То по някакъв начин позволяваше общуване от разстояние. С кошмарното същество на зловещия трон в замъка. Поколебах се дали да не го взема, но сетне размислих. Щяха да забележат липсата му, а можеха и по някакъв начин да го използват, за да ни проследят.

Щом се взрях в огледалцето, повърхността му се замъгли и в нея започна да се появява образ. При вида му тук стомахът ми се преобърна и изпуснах шапката.

Не си бях и представяла толкова противно лице. Дори гротескната фигура, в която се преобразяваше Ендемен на влизане в замъка, бе за предпочитане.

Това не беше жив човек. Нито пък мъртъв. Беше нещо по-лошо от труп, ако изобщо е възможно.

Сетне ме притесни друга мисъл. Какво щеше да стане, ако това същество отново призовеше Ендемен, а той не му отговореше? Току-виж цяла армия Маладони се изсипала над Кларъндън на Хилшър

— Веднага се връщам — казах и полетях към гората.

Открих селяните, хленчещи и треперещи, и се приземих сред тях.

— Вега?! — възкликна Ръсел.

Един от мъжете грабна нож и запристъпва към мен.

— Тя е една от тях.

— Убийте я! — надигнаха се още гласове.