Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Ръсел кимна с тъповато изражение.

Огледах се наоколо. Една част от тълпата се намираше под въздействието на същото заклинание. Друга, вече преминала „теста“ — в каквото и да се състоеше той, — крачеше към композицията.

Маладоните бяха заети да разпределят своите жертви по вагоните.

— Сега! — изкомандвах. — Обръщай се и бягай!

Ръсел си плю на петите и скоро се изгуби в далечината.

— А ние какво ще правим? — попита Петра.

— Ще се качим на влака, разбира се.

Знаех, че Дафне Лойд и подобните на нея можеха да се отправят само към едно място.

Към Маладонския замък.

Там щяха да източат магията им и единственото бъдеще, което ги очакваше, бе на жалки роби.

От нас зависеше да попречим това да стане.

Промъкнахме се на влака в последния момент и се стаихме в преддверието на вагона, чиито седалки бяха снабдени с вериги. С кипяща от негодувание гръд наблюдавах как Дафне Лойд и другите като нея биват оковавани в тях, под влиянието на заклинания, срещу които не можеха да се съпротивляват.

Този вагон беше без прозорци, така че никой от другите пътници не можеше да види какво се случва вътре. Колкото до онези, които не бяха избрани, те или се връщаха в дървените къщи, или поемаха дългия път обратно към дома. Трябваше да призная, че всичко бе отлично организирано. Все пак Маладоните бяха разполагали с цели векове, за да се усъвършенстват — да поробят цяла раса, като същевременно унищожават всички нейни членове, способни да им се противопоставят.

Чудех се каква е причината за това пресяване. Можех да разбера, че отделят онези с клейма по ръцете, но защо не качваха всички, дошли на Бимбълтън?

Извадих пръчката и произнесох заклинанието „Кристиладо магнифика“. Пред очите ми моментално се разкри вътрешността на всички вагони.

И аз разбрах отговора.

Пътниците до един бяха млади хора, под трийсетте. В целия влак нямаше нито един старец. Също нямаше болни или сакати.

Делф, който стоеше до мен и виждаше същото, прошепна:

— Подбират само онези, които могат да им работят.

— А също онези, които са способни да се борят — допълни Петра. — Пресичат всяка съпротива още в зародиш.

Това бе наистина нечувано коварство. Думите на моите спътници ме караха да се задъхвам от гняв, но знаех, че са верни.

Нашият вагон имаше двама пазачи. Единият — същият, който бе отвел Дафне — стоеше в далечния му край. Другият се намираше само на метър и половина от нас.

Запитах се защо Маладоните просто не проследяват навред хората с магични способности, така както бяха проследили мен. Защо бе цялата бутафория с гара Бимбълтън? Нима сигналът на клеймата бе твърде слаб, за да се долови?

После ми хрумна друга възможност.

Ако те тръгнеха насилствено да прочистват градове и села, щяха неизбежно да срещнат съпротива. Вярно, че по-голямата част от населението бяха „обикновени“, но все пак щетите сред Маладоните щяха да бъдат големи, особено ако някои от онези с клеймата осъзнаеха магичните си сили. Много по-разумно бе да ги подлъгват на места като Бимбълтън. Така можеха да се разправят с тях тихомълком, а семействата им да смятат, че са открили по-добър живот и да не търсят мъст срещу похитителите им.

Схемата бе наистина брилянтна.

Или по-скоро сатанински хитра.

Ние, от своя страна, бяхме изправени пред дилема.

Дали да нападнем пазачите още сега и да освободим окованите пленници?

Или да кротуваме, докато не наближим Маладонския замък? Последното може би щеше да е по-полезно, тъй като не знаех как иначе да стигна дотам.

След като влакът потегли, по-близкият до нас пазач отиде да бъбри с колегата си в другия край на вагона, така че можехме да шепнем помежду си, без риск да ни чуят.

Щом споделих своите съображения, Петра каза намусено:

— Как можем да сме сигурни, че ще ги откарат именно в Маладонския замък?

— А къде иначе? — възрази Делф. — Нали трябва да им откраднат магията?

— Сигурно си прав — кимна тя.

Сърцето ми се късаше, като гледах окованите пленници, но ако опитахме да сторим нещо сега, имаше вероятност всички да загинем без полза. Не знаех общо колко Маладони има във влака, но бях видяла поне тринайсет. А ние разполагахме всичко на всичко с две магически пръчки, при това Петра бе значително по-неопитна от мен.

И все пак зачиташе само мнението на Делф, а не моето. Просто не знаех какво да правя с нея. Дори след случилото се в Емпирей, след размяната на кръв и положената нерушима клетва, тя бе все така опърничава, както и преди.