Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Знаеш ли закъде отива влакът?

— Не. Никой не знае, освен пътниците в него. Но те никога не се връщат, за да разкажат. Явно там намират нещо по-добро.

Да, заменят свободата си с робство.

Старецът носеше отрязани вълнени ръкавици, от които стърчаха дебелите му, захабени пръсти. Той подуха върху тях, за да ги сгрее, и ги пъхна в джобовете си.

— Но, Джеф, защо си толкова сигурен, че мястото, на което отиват, е по-добро?

— Как така?

— Ами щом никой не се връща, причината може да е, че им се случва и нещо лошо.

Белокосият се изсмя, взе ножчето и се зае отново да дялка.

— Ама че глупости бръщолевиш.

Явно толкова му се щеше да вярва, че само едно пътуване с железницата го дели от по-добрия живот, че никаква логика не можеше да го убеди в обратното.

— От колко време си тук? — смених темата.

— От две години.

— И защо дойде?

Той сви рамене.

— Нямаше какво да ме задържи повече по нашия край. Откак се помня, все тегло.

— Каква е причината според теб?

Ново свиване на рамене.

— Трудно е да се каже. Чувал съм, че навремето имало война. Не я помня, нито съм се сражавал в нея, не ме гледай, че съм стар. Била е много преди да се родя, но последиците от нея още остават. Хората така и не са си стъпили на краката. Ето, в наше село всички са сиромаси. Няма работа, всеки свързва двата края както намери. Няма… надежда. Ако искаш да отидеш някъде, вървиш пеша, така че никой не стига далеч. Окаяна работа.

— А защо ти е да чакаш влака?

— Тоест?

— Нали си дошъл пеш дотук. Можеш просто да следваш релсите до… там, където отива. — Малко остана да кажа „до Честен“, но се въздържах.

— А, това ли… Е, аз не съм глупав, мина ми през ума още първия път, щом не ме качиха.

— И какво стана?

— Следвах релсите, точно както ти каза, и… — Той спря и лицето му доби объркано изражение.

— И какво? — подканих го.

— Ами изгубих се. Не можех да намеря проклетата линия. Най-сетне попаднах на нея и тя ме доведе обратно тук. Пробвах втори път и пак стана същото.

Видях, че неколцина от слушателите закимаха.

— Да, и при мен се получи така — рече един.

Лесно можех да се досетя за обяснението. Маладоните бяха използвали заклинание от рода на Трансдеса хипнотика . И ние се бяхме сблъскали с нещо подобно в Третия кръг на Мочурището. Тези хора никога нямаше да открият сами пътя до Честен. Влакът бе единствената им възможност.

Населените места, изписани върху таблото на гарата в Честен, явно бяха онези, до които Маладоните допускаха гражданите да пътуват свободно. Но тези граждани вече бяха с промити мозъци и не представляваха заплаха. Значи Честен служеше като разпределителен пункт за цялата тази операция.

— Добре, но как реши да дойдеш именно тук? — попитах стареца.

— О, мълвата се разпространява бързо. Искаш ли по-добър живот, завлечи си дрипите на гара Бимбълтън. Поне така се чува в наше село.

Кимнах, но не казах нищо.

След като тишината се проточи, той ме изгледа изпитателно.

— А ти какво търсиш тук?

— По нашия край плъзна същият слух.

Чертите му омекнаха и той се подсмихна.

— Ще плъзне ами. Знаех си аз.

Посочих дървените съборетини наоколо.

— Кой е построил тези къщи? А също и гарата?

— Един господ знае. Винаги са си били тук, мен ако питаш. Инак мястото си го бива. В гората дърва за горене — колкото щеш, прясна вода от реката…

— А защо според теб не са те качили на влака досега?

— Да ти призная, госпожичке, не знам. Просто ме връщат и толкова.

— Кой те връща? — улових се за думите му.

— Онези от влака.

— Как изглеждат?

— Едни такива, издокарани.

С костюми и кафяви бомбета, си помислих, настръхвайки.

— Странно се държат, но ако се съди по облеклото им, са доста богати — продължи той. — И учтиви. Ех, не бих имал нищо против и аз да съм богат.

Учтиви, няма що. Като за душевадци.

Той въздъхна и започна наново да дялка, разсъждавайки:

— Ще ми се да знам как избират кой да замине и кой да остане. Не знам още колко ми остава на този свят. Току-виж съм се гътнал, преди да ми дойде редът за проклетия влак.

— А какво се случва, когато той пристигне?

— Ами щом му чуем свирката, всички се втурваме вкупом към гарата. После онези със странните шапки слизат, оглеждат ни, приказват с нас. Накрая строяват онези, които ще пътуват, натоварват ги на вагоните и толкоз.

— Другите пак тук ли се връщат?

— Някои се връщат, други не. Омръзва им и се прибират там, откъдето са дошли. Но не и аз. Ще стоя тук, докато пукна или не ме качат.