Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Това е просто някакъв заслон — рече Делф. — За да се крият хората от дъжда, докато чакат влака.

Все още невидими, пристъпихме по-близо. На един от ъглите висеше табела с надпис.

— Гара Бимбълтън — прочетох. — Какво ли значи това?

— Сигурно името на града — предположи Делф.

— Но тук няма град — възразих. — Само ей тази съборетина, захвърлена в средата на нищото.

— А и не помня да съм виждала такова име на таблото на гарата в Честен — допълни Петра.

Никой от нас не помнеше.

Минута по-късно от близката гора излезе невръстно момче. Беше облечено в дрипи, босо и с петна от мръсотия по лицето. То късаше къпини от храстите и ги събираше в плетена кошница. Щом кошницата се понапълни, доближи заслона, вирна глава към табелата и засрича надписа.

Ние го наблюдавахме, затаили дъх. Накрая то свърна отново към гората и се изгуби от погледите ни.

— Да вървим — казах.

— Къде? — попита Делф.

— Накъдето отива момчето.

Скоро настигнахме малчугана и тръгнахме по пътеката след него. Той вървя през гората близо половин час и аз се учудих как родителите му са го пуснали сам по това време. Наистина ли беше безопасно?

— Каква е тази светлина? — прошепна изведнъж Делф.

Вгледах се през короните на дърветата и действително, те бяха озарени от странно сияние, чийто източник не се забелязваше.

Машинално бръкнах в джоба си и стиснах пръчката. С крайчеца на окото си видях, че Петра прави същото.

Продължихме по дирите на момчето, а аз усещах как сърцето бие все по-бързо в гърдите ми.

След поредния завой на пътеката спрях толкова внезапно, че Делф се блъсна в мен.

Оказа се, че светлината в гората идва от няколко дървени къщи, скупчени край зелена поляна. Над комините им се виеше дим, а стотина или повече души седяха по верандите или се разхождаха по моравата, озарена смътно от прозорците.

Бяха на различна възраст, повечето облечени също така бедно като момчето, което вече се бе скрило в една от къщите, заедно със своята кошница с къпини.

— Какво ще правим сега? — попита Делф, докато предпазливо се промъквахме напред.

— Нека просто погледаме и послушаме — предложих.

Понеже нямаше по-добри идеи, присламчихме се към една от групите, събрана върху разнебитена веранда.

— Но кога ще дойде пак? — попита момиче, година или две по-голямо от мен. Носеше дочен панталон, скъсано палто и пробити обувки на краката. През рамото й бе преметната смачкана чанта. Лицето й бе мръсно и преждевременно набръчкано.

— Кое, влакът ли? — измърмори мъж с широкопола шапка и провиснали мустаци, който дялкаше къс дърво с джобното си ножче.

Тя и останалите закимаха.

— Трудно е да се каже. — Мъжът се почеса по главата с костелив показалец, при което шапката му се отмести назад, разкривайки сплъстена, бяла коса. — Чувам, че влакове се появявали и по други места. Не че съм бил там, но така разправят бродягите, дето минават по пътя от време на време.

— Значи има много влакове, а не само един? — обади се друг от присъстващите.

— Така ще да е — рече белокосият. — Много хора — много влакове.

— И в една и съща посока ли отиват?

— Не знам. Това, което мога да ви кажа, е, че нашият идва когато си ще. Няма разписание, няма нищо. Но се чува свирката му. Винаги свири, щом ще пристига. А после, додето се обърнеш, се появява.

— Всички хора ли качва? — попита момичето. — Разправят, че имало достатъчно място.

Възрастният поклати глава. Същото сториха и още неколцина от насядалите наоколо.

— Не. Ето, вижте мен например. Тук съм от години и сигурно пак ще си остана тук, щом влакът дойде отново. Просто така стоят нещата.

— А как избират кого да вземат? — рече младеж, стоящ до момичето. В краката му се въргаляше избеляла брезентова торба и двамата изглеждаха така, сякаш пътуват заедно. — Ние току-що пристигаме и още не сме наясно с реда.

— Няма никакъв ред — отвърна старият, продължавайки да дялка. — Просто избират.

— По колко души?

— Различно е. Някой път много, друг път — малко.

— А там хубаво ли е? — попита момичето. — Имам предвид мястото, където отиват.

— Никой още не се е върнал, за да се оплаче — усмихна се горчиво друг. — Само такива като мен и него — той махна към белокосия — си остават тук.

— Разбира се, че е хубаво — извика гърлено възрастният. — Кое може да е по-зле от тукашното тегло? И кой ще напусне селото си, ако има достатъчно храна на масата и приличен покрив над главата? Лекарства, щом се разболее, и образование за децата? Ето, аз цял живот превивам гръб от работа и какво? Сиромах бях и сиромах си останах. — Той посочи останалите с ножчето си. — Някой от вас да може да се похвали с друго?