Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Докато тя гледаше озадачено, той се отупа от прахта, окачи секирата обратно на стената и примигна на няколко пъти, безспорно заради звездите, които играеха пред очите му от удара.

— Е, май може да й се вярва, а? — попита, потривайки се по тила.

— Това… това ли беше великият ти план? — тропнах ядосано с крак. — Да се изложиш на смъртна опасност?!

— Какъв план? — поиска да знае Петра.

Обърнах се към нея и въздъхнах.

— Покажи й книгата, Делф.

Той я извади от джоба си и й я подаде. В първия момент тя я повъртя в ръце, без да знае какво да прави с нея. Но сетне видя името на автора и лицето и пребледня.

— Аз… не знам кой е това — изгледа ни подред.

— Сигурна съм, че не знаеш. Но вероятно е твой далечен прадядо.

— Значи затова се престори, че нападаш Вега? — попита тя Делф. — За да видиш как ще реагирам?

— Ами да — призна той. — И май свърши работа.

Тя замахна толкова бързо, че едва забелязах движението й. Миг по-късно Делф отново прелетя през стаята и се приземи на кълбо на пода.

Извадих своята пръчка, готова да я парирам, но тя вече бе отпуснала безпомощно ръце, а устните й потреперваха.

— Значи все още не ми вярвате — промълви. — След всичко, което преживяхме заедно. Какво трябва да направя, за да спечеля доверието ви? Кажете ми, какво?

Моят мозък, напълно объркан до този момент, взе да се прояснява.

— Преди всичко да спреш да практикуваш черна магия зад затворени врати и без наше знание. И да не си толкова чувствителна за всяка дреболия! — добавих, надигайки остро глас.

Помогнах на клетия Делф да стане. Изглеждаше толкова зле, че извадих Целебния камък и го прекарах над него, мислейки за хубави неща. Той веднага живна, а синините по лицето му изчезнаха.

— Спретнахте ми номер — нареждаше Петра с наскърбено изражение. — Спретнахте ми проклет номер. А аз си мислех, че ви е грижа за мен. Че сме приятели. Никога няма да ви го простя. Никога.

Тя надали бе чула и дума от казаното от мен.

— А ти нямаше ли да сториш същото на наше място? — попита я Делф без следа от съчувствие.

Петра отвори уста, но се спря. Колебанието й бе достатъчно красноречив отговор.

— Виж… — докоснах я по рамото, но тя се отдръпна.

— Не. Не искам да чувам нищо. Не и сега.

— Ние искаме да ти вярваме. Но Маладоните са толкова коварни.

— И понеже в жилите ми тече тяхната кръв, аз също трябва да съм коварна, така ли?

— Видях на какво са способни — отвърнах тихо. — Видях какво причиняват на хората. Те ги превръщат… в празни черупки. Вземат магичната им сила и я събират в стъкленици. А сетне ги поробват.

Очаквах Петра да се тросне отново, но вместо това челюстта й увисна и тя се вторачи невярващо в мен.

— Наистина ли?

Извадих шишенцето с искрящ прах.

— Ето какво им отнемат. Магията, душата, всичко ценно. Онова, което остава — додадох горчиво, — е покорен роб със забулени очи.

При вида на стъкленицата очите на Петра се наляха с нови сълзи.

Делф посочи към книгата.

— Магията, която го причинява, е ето там. Написана от твоя прадядо.

— Но аз не съм проклетият си прадядо, нали? — извика с фалцет тя.

Канех се да отвърна подобаващо, но Делф ме изпревари:

— Има нещо, което можем да направим, за да решим въпроса веднъж завинаги.

И двете го изгледахме очаквателно.

— Какво? — попитах аз.

Той взе книгата и я разгърна на друга страница.

— Клетва на Забвението? — прочетох на глас.

Делф кимна.

— В общи линии, състои се в това, че всяка от вас дава кръв на другата.

— Да си разменяме кръв? — ахна Петра. — Ти наред ли си?

Без да й обръща внимание, той продължи:

— Кълнете се във вярност една на друга, докосвате върховете на пръчките и в същото време малко количество кръв магически се разменя помежду ви.

— А ако нарушим клетвата? — попитах.

— Тогава отивате в Забвението. А съдейки по картинките, то не е място, където човек би искал да попадне.

Петра и аз се спогледахме.

— Честно да си кажа… не знам — промълвих.

— Нито пък аз — смръщи вежди тя.

— В такъв случай имаме проблем — рече Делф с необичайно мрачно лице. — Защото, Вега Джейн, вече ми омръзна да слушам твоите съмнения в лоялността на Петра.

Трепнах така, сякаш ми бяха зашлевили плесница.

В същото време видях как по лицето на съперницата ми пропълзява тържествуваща усмивка. Тя обаче не трая дълго.

— Колкото до теб, Петра, омръзна ми постоянно да се жалваш, че си онеправдана. Не си единствената, на която й идва нанагорно.