Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Чакайте… — казах — аз всъщност не знам как да се върна в замъка. По пътя натам следвах Ендемен, но не обръщах внимание на маршрута. А после изобщо не ми беше до това, защото трябваше да бягам. Отвлякох им вниманието със счупената пръчка на онзи инквизитор и после направих заклинанието Пас-пусе, за да се прибера тук.

— Не можеш ли да го използваш и в обратна посока? — предложи Петра.

— Съмнявам се. Когато го изрекох сред стените на замъка, то не подейства. А дори и да работеше, не бих рискувала просто да се появя на място, пълно с гармове, джабити и Маладони!

— Не се тревожи, Вега Джейн — успокои ме Делф. — И без това не смятам, че още сме готови да ходим в замъка.

— А какво да правим тогава? — сопнах се аз.

— Първо трябва да се върнем към началото — отвърна той с влудяващо спокоен тон.

— Началото? Тоест към Мочурището?!

— Не, не. Имам предвид да отидем в Честен.

Това вече ми дойде в повече.

— Че какво има в Честен?

— Хората от влака.

— Но нали вече ги видяхме. Знаем, че Маладоните им промиват мозъците и така нататък.

— А онези с магически способности отвеждат в замъка, за да им откраднат душите и да ги превърнат в роби за големците в Голям Честен — додаде Петра.

— Всичко това е вярно — съгласи се Делф. — Но не знаем откъде идват хората, пристигащи с влака в Честен.

— И какво ще ни помогне, ако разберем? — попитах аз.

— Мислех си, че открием ли първоизточника, ще имаме шанс да помогнем на всички.

Неволно се изчервих от срам. Винаги Делф бе онзи, който излизаше с благородните планове, докато аз, макар и практична, не виждах по-далеч от носа си.

Тръгнахме на следващата вечер. Не знаех къде точно отиваме, нито колко дълго ще отнеме пътят, но предпочитах да пристигнем по тъмно.

Пилсбъри и госпожа Джоли дойдоха да ни изпратят.

Щом прекрачихме прага, Пилсбъри затвори плътно вратата зад нас.

— Готови ли сте? — попитах.

Делф и Петра кимнаха, а Хари Две, който висеше в своята сбруя на гърдите ми, ме близна по ръката.

Изрекох " Ласадо “ и обгърнах всички ни с магическата нишка. После завъртях дядовия си пръстен, за да ни направя невидими.

— Заклинанието Пас-пусе ли ще използваш? — попита Делф.

Поклатих глава.

— Досега винаги съм го правила само върху себе си, а и Астрея не е споменавала да е предназначено за повече от един човек. Боя се нещо да не се обърка.

Подскочих и се понесох нагоре, с Делф от едната си страна, а Петра — от другата, подобно на чифт криле.

Всички се озъртахме на четири, в случай че Ендемен и хората му дебнеха наоколо.

Насочих се над гората, следвайки пътя, по който бяхме дошли.

— Ето там — възкликна Петра, забелязала първа железопътната линия.

Свърнах нататък, търсейки някакъв познат ориентир. Скоро го видях под формата на синкаво възвишение. Помнех, че го бяхме подминали преди нападението над влака. Това означаваше, че Честен се намира вляво от нас, а Голям Честен — в обратна посока.

Полетях наляво, следвайки релсите под себе си.

Влакове нямаше и на моменти ми бе трудно да ги виждам, особено когато минаваха сред дървета или през тунели, прокопани в хълмовете.

Накрая, след като на два пъти едва не се изгубих, извадих магическата пръчка. Тъкмо се канех да направя заклинание, когато ми дойде друга идея.

— Петра — казах, — използвай Кристиладо магнифика, ако обичаш.

Тя ме погледна странно, но сетне посегна към своята пръчка, насочи я надолу и изрече думите.

Релсите моментално се появиха ясно и отчетливо, сякаш бяха на педя пред нас.

Всъщност идеята ми бе да проверя дали хората на Ендемен няма да успеят да проследят и нейната пръчка подобно на онази, която бях взела от замъка. Нямаше как да знам дали в нея няма вградени някакви особени, маладонски елементи.

След като покрай нас не се появиха костюмирани господа с бомбета, въздъхнах с облекчение.

Пътят бе дълъг, но релсите ни водеха и без особени проблеми се озовахме в Честен далеч преди разсъмване. С помощта на приближаващата магия видях само редки минувачи и един автомобил по инак пустеещите улици.

После оставихме града зад себе си и продължихме по линията. Подминахме няколко малки селища, преди Делф да извика:

— Вижте!

Под нас имаше постройка, където железницата свършваше.

Спуснах се бавно, оглеждайки внимателно околността, но мястото сякаш бе напълно пусто.

Кацнах на стотина метра от постройката, която бе доста паянтова — дървена, с тенекиен покрив, отворена за стихиите и от четирите страни.