Дэвид Балдаччи - Ширината на света

И двете млъкнахме, а в тишината думите му добиваха все повече тежест.

— Там навън има цял един свят, с който трябва да се борим — продължи разпалено той, — и той съдържа достатъчно зло, та да трябва да се дебнем и помежду си. Ето защо искам това да приключи. Още сега!

И ни изгледа свирепо.

— Е, какво решавате?

— Ами… май ще трябва да опитаме — обърнах се аз към Петра.

Тя дълго се колеба — твърде дълго според мен, но накрая кимна:

— Щом казвате.

Делф ни показа заклинанията, които трябваше да изречем, а също диаграмата, илюстрираща движенията с пръчките. Не биваше да доближаваме върховете им от самото начало. Трябваше първо да положим клетвата, сетне да ги докоснем, а чак накрая да кажем заклинанието, което щеше да размени част от кръвта ни.

По някакъв начин.

Положихме клетвата и после внимателно протегнахме пръчките си. Мисля, че и двете се бояхме да не настъпи експлозия, която да ни убие, или нещо подобно.

Експлозия нямаше, но се случи друго.

Пръчките изведнъж се привлякоха и залепнаха една за друга като запоени. Движението им бе толкова рязко, че и двете изпищяхме от изненада.

— А сега заклинанието — подкани ни Делф.

Прочетохме думите от книгата, като ги произнасяхме едновременно, а гласовете ни звучаха удивително еднакво. Щом и последната дума се отрони от устните ни, изпъшкахме от внезапна болка.

На челата ни се бяха отворили резки, направени като с нож. Пред ужасените ми очи от раната на челото на Петра бликна кръв, подскочи от кожата й към нейната пръчка, после върху моята, а оттам — право към собствената ми рана. При допира й усетих хладна тръпка, заменена почти веднага от успокояващ прилив на топлина. Абсолютно същото се случваше и с Петра.

Секунда по-късно раните се затвориха и заздравяха без следа, а пръчките ни се разделиха.

Инстинктивно отскочихме назад, запъхтени като след битка или бягане на дълго разстояние.

Известно време се гледахме, без да намираме думи да изразим чувствата си.

Делф го стори вместо нас.

— Е — рече, като застана помежду ни. — Вече сте свързани от кръвната клетва, така че край на всяка вражда помежду ви. Докато сте живи.

Бавно вдигнах пръчката си и я огледах. Върху нея се бе появила вдлъбнатинка, която липсваше преди. Алена на цвят. Очевидно не всичката кръв от Петра бе влязла в моето тяло. Една част бе останала вградена в дървото.

Същото явно се бе случило и с нейната пръчката, в която тя внимателно се взираше. Накрая я прибра в джоба си и каза:

— Да, намерих книгата със заклинания и ми стана любопитно. Знаех, че представляват черна магия, но въпреки това исках да ги изпробвам. Просто ми се стори добра идея да разбера как се сражава другата страна.

— Прадядо ми Джаспър Джейн е разсъждавал по същия начин, така че вероятно си права — отвърнах. — Съжалявам, че се усъмних в теб.

— Но това не беше единствената причина — призна Петра, изчервявайки се. — В заклинанията имаше нещо, което просто… ми пасна. Те сякаш ме убеждаваха да ги направя. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи с леко дрезгав глас: — Така че се радвам, задето положихме клетвата, Вега. Не бих искала никога да сторя нещо, с което да те нараня. Нито да помагам на изверги, затварящи душите на хората в стъкленици.

— Знам — казах, обезоръжена от искреността в думите й.

Миг по-късно усетих ръката на Делф върху рамото си. С другата ръка той притегли Петра и тримата останахме дълго прегърнати така.

Когато се разделихме, върху лицата и на трима ни грееха усмивки.

— Благодаря, Делф — казах аз.

— Да, благодаря — повтори като ехо Петра. — Идеята ти беше чудесна. И съжалявам, ако съм те наранила.

— Глупости, нищо ми няма.

— Чакай малко — обадих се аз. — Защо не искаше Хари Две да дойде с нас?

— Ти да не си се побъркала? Нали когато те „нападнах“, щеше да ме разкъса на парчета.

— Да, вярно — засмях се.

— Значи сега всичко е наред помежду ни? — попита Делф.

И двете кимнахме.

— Тогава е време да решим накъде поемаме оттук нататък.

Потреперих при думите му. Защото знаех добре накъде води пътят ни.

Право към черното сърце на Маладоните.

Откъдето можеше и да не се завърнем.

По-късно същата вечер госпожа Джоли отново сготви чудесно угощение, което ни сервира в библиотеката.

Между хапките месо, сирена и зеленчуци Делф продължаваше увлечено да изброява предстоящите ни задачи.

И тогава ми хрумна нещо, от което стомахът ми се сви.