Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Сигурна съм, че умирате от глад — намеси се госпожа Джоли, пристъпвайки напред. — Да приготвя ли нещо за хапване?

— Това би било чудесно, благодаря — отвърнах.

После отидох в стаята си, хвърлих мръсните дрехи, измих се и се преоблякох. Щом слязох долу, Делф вече ме чакаше в кухнята. Докато се хранехме, му разказах за нощните си похождения.

— Свършила си всичко това само за няколко часа? — изгледа ме недоверчиво той.

Кимнах утвърдително едва сега осъзнавайки колко много бях преживяла.

— А онзи на трона, който е призовал Ендемен… успя ли да го разгледаш добре?

— Нямах време за това. Но притежава огромна сила. Усетих как целият въздух около мен се втвърдява. Още малко, и щеше да ме пипне.

Делф потърка замислено брадичка.

— Би ли ми показала онази стъкленица с блестящия прах? — рече след малко.

Извадих я от джоба си и я сложих на масата пред него. Той я вдигна срещу светлината и я огледа внимателно.

— Слушай, Вега Джейн, струва ми се, че това вътре е тяхната същност.

Зяпнах го ужасена.

— На кого, на пленниците в огледалата?

— Да — остави той шишенцето с неприкрито отвращение. — Затова и онзи, който ги е измъчвал, е питал дали им харесва да бъдат обикновени . Явно така наричат хората, невладеещи магия.

— Колко мило от тяхна страна — усмихнах се накриво.

— Шегата настрана. Това са зли същества. Предпочитам да се разправям с цяла армия джабити, отколкото с тях.

— Но как според теб Маладоните разбират кой има магични способности?

— Нямам представа. Но на пристигащите на гарата в Честен само им показват разни картинки, размътват им мозъците и ги карат да приемат с радост своя жребий в живота. Докато на онези в замъка, за които разправяш, причиняват нещо много по-лошо! — Той се изправи и каза: — Ей сега се връщам.

След минута се появи отново, понесъл дебела книга под мишница.

— Виж какво намерих зад ламперията в библиотеката, докато те нямаше.

— Зад ламперията? — повдигнах вежди. — И как разбра къде точно да търсиш?

— Случайно. Ударих с лакът един панел и той изкънтя на кухо.

Сведох очи към книгата, поставена на масата пред мен. Върху корицата нямаше заглавие.

— Отвори на страница двайсет и четвърта — инструктира ме с леко злокобен тон той.

Отгърнах на указаното място и попаднах на глава, озаглавена „Инкада Масакаро“.

— Това е магия — поясни Делф. — Трудна за научаване и както личи, доста неприятна за обекта. С нейна помощ се отнемат магичните способности. Прави се чрез поредица от заклинания за изтезаване. Оставя жертвата напълно изпразнена отвътре.

Разгледах текста и илюстрациите, които бяха наистина отвратителни. Делф имаше право — те точно отговаряха на видяното от мен в замъка.

— Звучи ужасно, Делф. И какво се случва с хората след това?

— Тази част е не по-малко гнусна. Понеже в главите им не остава нищо, могат да ги напълнят с каквото си пожелаят. Да ги направят роби до смъртта им. Описано е по-нататък в главата.

Прочетох до края и прехапах устни.

— Делф, когато бях в Голям Честен, видях един човек да следва мъж и жена. Беше официално облечен, но явно единствената му роля бе да служи на господарите си. Те се държаха много зле с него, а той изобщо не се оплакваше. И очите му бяха забулени точно като на хората в огледалата.

— Това ще да е резултатът, когато отнемат пълна стъкленица от теб, Вега Джейн. От магьосник или магьосница се превръщаш в жалък роб.

Бях толкова разстроена, че едва можех да възприема идеята. Очите ми се наляха със сълзи при спомена за мъжа с цилиндъра, който бе спасил безценното шишенце на господарката си, а бе получил в отплата само викове и плесници. Същата съдба ли щеше да сполети и онези от замъка?

Онези, които ти изостави, Вега?

После се сетих за стъклениците в нишите. Всяка от тях съдържаше нечии отнети магични сили.

Затворих книгата и погледът ми бе привлечен от избледнелите букви върху гърба на корицата. Името на автора.

— Делф! — възкликнах, щом ги прочетох. — Виж кой я е написал. Колин Сонет! На какво искаш да се обзаложим, че ще се окаже някой прадядо на Петра?

За моя изненада, триумфалният ми изблик изобщо не го впечатли.

— Да, вече видях — поклати глава. — И какво? След като ние сме потомци на хората, чиито портрети висят по стените, защо и Петра да няма връзка с къщата?

Лицето ми се издължи.

— Защо да няма връзка? Делф, чуваш ли се? Та този Колин Сонет трябва да е бил Маладон!