Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Както се носех по коридора, изведнъж се заковах на място.

Гармът стоеше само на пет-шест метра пред мен. Подобно на останалите от своето племе, имаше четири масивни лапи, бронирана кожа и огнедишаща уста, а широката му гръд непрестанно се обливаше в кръв.

Но ме порази една съществена разлика.

Около врата на този гарм бе вързана тежка верига, а огромен мъж го водеше за нея.

Муцуната на звяра бе почти долепена до пода и той душеше шумно.

Това не ми хареса. Гармовете са способни да уловят човешка диря от километри разстояние. Явно домакините бяха разбрали, че съм невидима, и ползваха всички способи, за да ме заловят.

Обърнах се и побягнах назад, но оттам също се чуваха стъпки.

Започнах да сменям посоките, хващайки ту един коридор, ту друг. Подминах множество врати, докато точно пред себе си не чух рева на втори гарм. Погледнах през рамо и видях, че събратът му бързо ме приближава отзад.

Бях в капан!

Бутнах най-близката врата, шмугнах се зад нея и я залостих подире си.

Затаих дъх и зачаках. Знаех, че има сериозна опасност да ме заловят, а не изпитвах ни най-малко съмнение как ще постъпят, ако това стане.

Щяха да ми направят заклинанието Субсервио, за да изтръгнат от мен всичко, което знам. Да ме накарат да им покажа Емпирей и да убият всички в къщата, преди да довършат и мен самата.

Отдръпнах се към средата на стаята с надеждата, че гармът все пак няма да долови миризмата ми.

Твърде късно. Нещо тежко се блъсна във вратата и до ушите ми долетя обезумелият вой и ръмжене на настървения звяр.

Той щеше да влезе само след миг и да ме открие, независимо дали бях невидима или не. И това щеше да е краят на Вега Джейн.

Тогава ми хрумна блестяща идея. Потупах се по десния крак и промълвих:

— Пас-пусе.

Абсолютно нищо не се случи. Продължавах да стоя на място като закована. Явно в замъка имаше нещо, възпрепятстващо напускането му по този начин. Какво, по дяволите, да правя?

Погледнах Мълнията в ръката си, все още уголемена до пълния си размер, а сетне стената в дъното.

Никога не бях правила онова, което се канех да опитам. Дори не ми беше минавало през ум. Но сега наистина нямах друга опция.

Сграбчих здраво копието и пожелах то да стори необходимото. Сетих се какво ми бе казала Алис Адронис, давайки ми Мълнията преди смъртта си на онова далечно бойно поле:

Когато нямаш други приятели, тя ще е до теб.

Гармът нанесе нов чудовищен удар по вратата и този път тя изхвръкна от пантите си. Звярът и мъжът, който го водеше, нахлуха в стаята.

Сега или никога!

Запратих копието по посока на стената.

Но този път то не се отдели от ръката ми!

Бях откъсната от пода и щом върхът му разпръсна каменните блокове, заедно прелетяхме през разкрилото се отверстие.

Озовахме се в друго помещение, разбихме нова стена и продължихме нататък. Навсякъде се случваха ужасяващи неща, а пред очите ми бързо се сменяха сцени на нечувано безумие и нечовешка жестокост.

Най-сетне полетът спря и аз усетих твърда земя под краката си.

Намирах се в наистина огромна зала. Учудих се как изобщо се е побрала дори в гигантски замък като този.

Таванът, губещ се във висините, бе направен от стъкло.

По стените висяха ярки знамена, всяко украсено със символа, който бях видяла по-рано — петолъчна звезда с чифт страховити очи в средата.

Върху издигнат подиум в дъното имаше грамаден трон, направен сякаш от масивно злато. Извитите облегалки за ръцете завършваха с изваяни глави на противни създания. От върха на високата облегалка ме гледаше все същата кошмарна звезда.

Вниманието ми бе привлечено от мъжа, седящ в трона.

Той бе облечен изцяло в червено, включително и качулката, покриваща главата му. Ръцете, подаващи се от широките ръкави, бяха неестествено издължени, с пръсти, извити като орлови нокти и черни като въглен.

Пред него, загърнат в пурпурната си мантия, стоеше Ендемен.

Моята поява трудно можеше да се нарече безшумна. Те се обърнаха едновременно и макар да не можеха да ме видят, лесно се досетиха къде съм по разрушената част от стената.

Ендемен посегна за пръчката си, но съществото на трона го изпревари и просто махна с ръка.

Усетих как въздухът около мен започва да се втвърдява.

Не можех да помръдна.

Бягай, прозвуча глас в главата ми. Бягай още сега или си загубена!

Насочих Мълнията нагоре и се изстрелях като куршум от морта нагоре, право към стъкления таван. Преминах го, посипвайки след себе си дъжд от разбито стъкло.