Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Секунда по-късно съществото изпълзя иззад ъгъла и се изправи в пълен ръст срещу Ендемен. Беше джабит — огромно влечуго с поне двеста и петдесет глави (никой, изправял се срещу него, не бе живял достатъчно дълго, за да ги преброи с точност). Ухапването само от един отровен зъб бе достатъчно, за да повали двутонен крет.

Част от мен дори се зарадва, виждайки звяра да се насочва право срещу Ендемен.

Ухапи го, рекох си наум. Убий го! Моля те.

Колко бях наивна. Ендемен лениво вдигна ръка и джабитът спря на място. После той небрежно доближи до него и дори го потупа по една от отровните глави!

Сърцето ми слезе в петите.

Ендемен продължи да се отдалечава, а джабитът остана, задръствайки коридора. Преди да успея да помръдна, чудовището запълзя към мен. Притиснах се в стената с горещото желание тя да се разтвори и да ме погълне. Всички Уъгове от малки биват приучавани да се боят от джабита повече от всяко друго живо същество и аз не правех изключение. Дебелото като дънер туловище премина на сантиметри покрай мен. Дори ми се стори, че леко закачи наметката ми.

После звярът замръзна. И аз сторих същото.

Всяка от главите започна да се поклаща и да стрелка с език.

Едва тогава осъзнах какво се случва.

Те ме душеха!

Не знаех какво да сторя. Боях се да помръдна, боях се дори да дишам.

Само се молех ужасното създание да отмине, да се махне по-далеч от мен. За един кошмарен миг погледът ми срещна този на чифт от безбройните змийски очи и можех да се закълна, че те ме видяха.

Върви си. Моля те.

И тогава се случи невероятното.

Джабитът, шумолейки с люспи, пое напред и се изгуби по коридора.

Поех си облекчено дъх. Главата ми се маеше, а коленете ми бяха омекнали. Но щом погледнах в обратна посока, забравих за своите неволи.

Ендемен беше изчезнал!

Забързах напред, докато не стигнах голяма зала, от която се разклоняваха множество проходи. Нямах представа по кой от всичките е поел Ендемен, затова избрах първия, който ми попадна, и продължих по него.

И тук имаше редици врати по стените. Посегнах към бравата на най-близката, когато друга неочаквано се отвори и от нея излезе нисък, брадат мъж със свирепо лице и едно-единствено око. Гнездото на другото зееше празно. Подобно на Ендемен, и той носеше пурпурна наметка с черна качулка.

Разчитайки на невидимостта си, се шмугнах покрай него и влязох в стаята, преди вратата да се е захлопнала.

Тъкмо се мъчех да успокоя дишането си, когато нечий глас накара сърцето ми отново да подскочи в гърлото.

— Не — стенеше той. — Моля ви, недейте. Пощадете ме. Не мога да издържам повече. Не, милост!

Неподправеният ужас, съдържащ се в тези вопли, режеше слуха ми като нож.

В следващия миг към тях се присъединиха и други, още по-отчаяни:

— Мамо, не! Помогни ми, мамо. Не им позволявай! Моля те, помогни ми.

Това бяха думи на дете, вероятно по-малко дори от брат ми Джон.

Все така невидима, стиснала пръчката в ръка, заобиколих безшумно ъгъла, иззад който се носеха гласовете.

И останах потресена от разкрилата се гледка.

На стената срещу мен висеше редица от огледала. Във всяко от тях имаше човешко същество — окаяно, парцаливо и очевидно изпитващо нетърпими страдания.

Сега вече можех да различа собствениците на гласовете.

В две съседни огледала бяха пленени майка и дъщеря. Чернокоси и с много тъмна кожа, каквато никога не бях виждала в Горчилище. И двете пищяха от болка и се пресягаха една към друга, но не можеха да пробият границите на стъклените си затвори.

Някакво движение откъм отсрещната стена на стаята привлече погледа ми.

Там стоеше мъж, също с червено-черна наметка, но висок и широкоплещест. Лицето му, обрасло с гъста, къдрава брада, бе като обгорено, а твърде близко разположените очи му придаваха заплашително изражение.

Той държеше магическа пръчка, която час по час със злостна усмивка насочваше към хората в огледалата.

След всяко хвърлено заклинание фигурата в някоя от рамките започваше да се гърчи и да пищи, а от вътрешността на огледалото се посипваше искрящ прах. Щом се вгледах по-добре, забелязах, че той се събира в стъкленици, сложени под огледалата. Всяка от тях съдържаше различно количество от този прах.

— Моля ви, недейте — ридаеше една жена.

— Милост — стенеше някакъв мъж.

— П-пощадете ме — заекваше друг, свлякъл се безсилно на колене.

Тези жалостиви изблици само караха брадатия да се усмихва още по-широко.