Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Двойката продължи нататък, без да му обръща внимание, смеейки се весело.

Побеснях от разигралата се сцена и гневът надделя над благоразумието ми.

— Енгълфиадо!

Гейзерът от вода ги блъсна право в гърдите и ги помете чак до следващата пресечка, където те спряха като мокри мишки, окъпани от всяко високомерие.

Прислужникът им се впусна подир тях, а аз не можах да сдържа доволната си усмивка.

От импозантните сгради излизаха все повече хора и аз забелязах, че доста от тях са придружени от подобни мъже или жени, следващи ги по петите като домашни любимци — с единствената разлика, че не се радваха на никаква обич.

Очите на всичките бяха забулени в бяло и те представляваха най-тъжната гледка, с която се бях сблъсквала тук.

В следващия момент обаче цялото ми внимание бе ангажирано от по-належащ проблем.

Иззад един ъгъл, на по-малко от сто метра от мен, се появи не друг, а самият Ендемен, придружен от трима мъже с кафяви бомбета.

Той огледа близките улици, като взорът му обезпокоително дълго се задържа покрай мястото, където аз се спотайвах, защитена от невидимостта. Сетне продължи по пътя си и застана до някакъв човек с униформа, наблюдаващ маршировката на момчетата с мортите.

— Как напредва обучението? — попита.

— Отлично — отвърна униформеният. — Това е един от най-добрите ни набори досега.

— Похвално. Похвално — потупа го по рамото Ендемен.

— Те са гордостта и бъдещето все пак — изпъчи гърди другият.

Гордостта и бъдещето? Какво значеше това? Без съмнение, тези младежи се подготвяха за бойци. Но от друга страна, ползваха морти като оръжия. Нима не притежаваха магични способности?

За Ендемен и онези с бомбетата вече знаех, че случаят е различен. Те хвърляха заклинания и умееха да летят. Почесах се по тила. Бедният ми мозък отказваше да проумее всичко това.

Но поне можех да свърша нещо друго.

Да проверя какво има върху дланите на хората, живеещи тук.

Все така невидима, се прокраднах до група от тях, която също се развличаше да гледа маршируващите войници. Един мъж повдигна ръка, за да заслони очите си от слънцето.

Върху дланта му бе жигосан същият символ, както и онзи върху знамето — петолъчна звезда с чифт зловещи очи по средата.

Отстъпих назад, потрепервайки при мисълта, че всички наоколо носят върху кожата си този отвратителен знак.

Ендемен междувременно се раздели с мъжа в униформата и се върна при своите хора. Доближих, доколкото ми позволяваше куражът, за да подслушам разговора им.

— Заклинанието Енгълфиадо , без съмнение — посочи той към прогизналата двойка, която още се суетеше наоколо.

— Не ще и дума — кимна един от другите. — Ще го обясним на гражданите като скъсан водопровод. Проблемът е, че няма и следа от извършителя.

— А някакви новини по другия въпрос?

Лесно можех да се досетя кой е „другият въпрос“.

Онези тримата, които бях проснала през нощта.

— Реагирахме незабавно, но нямаше никакви улики освен тримата колеги, лежащи в безсъзнание. Смятаме, че не са обезвредени с обичайни средства.

Чак ме досмеша от начина му на изразяване. Но следващите реплики не бяха никак забавни.

— А обектът?

— Беше заловен две преки по-нататък. И ликвидиран на място.

Сърцето ми се сви. Бях спасила клетника само за две преки разстояние.

— Не ми харесва какво се случва напоследък — каза Ендемен. — Нарушения на реда и закона. Незачитане на властта. Трябва да дадем добър урок на всеки, показващ признаци на независимост.

— Каква може да е причината, сър?

Ендемен сви рамене.

— Каквато и да е, най-добре да усилим излъчването на Хипнотизатора. А също редовно да обновяваме програмата му за нашите „приятели“. Това може да се окаже достатъчно.

— Разбира се, господин Ендемен. Веднага ще се заемем.

Хипнотизатор?

Дали това не бе екранът под гарата в Честен, който изтриваше съзнанието на хората и го заменяше с небивалици?

— Някаква нова следа от заподозрените?

— Боя се, че не, сър.

— Не можем да оставим нещата така — изгледа го строго Ендемен.

— В никакъв случай, сър — отвърна другият с нотка на страх в гласа.

Групата свърна в една тясна уличка, а аз, любопитна да видя какво ще стане по-нататък, закрачих след тях.

Неочаквано Ендемен сне шапката си и погледна в нея. От вътрешността й се носеше особено сияние.

— Призовават ме — рече Ендемен, като я нахлупи отново — Трябва да вървя.

— Разбирам, сър. Искате ли да ви придружим?