Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Той въздъхна и се взря в лицето ми. Вече отдавна знаех, че той съвсем не е онова яко, но простовато момче, за което го възприемаха повечето хора. Напротив, умът му режеше като бръснач, а на моменти му идваха направо гениални идеи.

— Значи затова се вкисна днес на обяд? — попита.

Аз кимнах.

— Това е хубаво място — той направи широк жест. — Много хубаво дори. Чак да не ти се тръгва. Особено след Мочурището.

— Където всичко може да те убие — допълних.

— Да — усмихна се накриво Делф. — Но иначе си права. Ние дойдохме не за да мързелуваме и да си угаждаме, а за да търсим отговори. И все пак не бива да се втурваме с рогата напред.

— А как?

Той замълча толкова продължително, че чак се притесних дали не съм го засегнала с нещо.

— По хитрия начин — рече накрая. — Както когато двамата с татко ходехме на лов. Първо разузнаваш къде обича да ходи дивечът. Така няма нужда всеки път да го търсиш.

— Тоест да излизаме, но пак да се връщаме тук? — попитах неубедено.

— Така ми се струва по-разумно. Ще научаваме неща, а после ще се прибираме и ще ги обсъждаме на спокойствие. Ще трупаме опит за следващия път. Ето, в Честен едва не загинахме, защото не познаваме този коварен нов свят. Каква полза, ако просто си загубим главите, защото сме били твърде самоуверени? Тук ще бъде нашият… базов лагер, Вега Джейн!

Трябваше да призная мъдростта в думите му.

— Съгласна съм — кимнах бавно.

— В такъв случай, кога предлагаш да излезем?

Погледнах през прозореца.

— Смятам да изляза още сега, докато е тъмно.

Трябваше му известно време, докато схване смисъла на единственото число в изречението ми.

— Никъде няма да ходиш сама, Вега Джейн — рече натъртено.

— Напротив. Така ще е най-лесно и безопасно. Само ще поразгледам наоколо. А после вече и вие може да дойдете.

— Но… — понечи да протестира той, но аз станах от леглото.

— Просто го приеми, Делф. Ще се видим, когато се върна.

Надявам се, добавих наум.

Преоблякох се набързо в дрехите, намерени в сандъка в църквата. Надянах отгоре наметката си, взех пръчката от нощното шкафче и пъхнах в джоба си Целебния камък. След кратко колебание взех и дневника. Той не ми бе проговорил повече, но не знаех кога пак ще реши да го стори.

Хари Две седеше като статуя върху леглото и ме наблюдаваше.

— Ти оставаш тук, приятел — почесах го зад единственото ухо. — Скоро ще се прибера.

На излизане минах покрай вратата на Делф. Бях сигурна, че не спи и ще остане буден до завръщането ми.

Следващата врата бе на Петра. Нещо ме накара да спра пред нея и да направя заклинанието Кристиладо магнифика.

Очаквах да я зърна в леглото, но тя не беше в него. Вместо това клечеше на пода и с ловки движения въртеше магическата си пръчка.

— Мутатио хидрис — промърмори, насочвайки я към един стол.

Пред ужасения ми взор столът се превърна в гърчещо се кълбо от отровни змии.

В следващия миг тя спокойно направи ново заклинание и го върна в предишния му вид.

Откъде бе научила подобни номера?

Истината ме озари, когато тя започна да вади откъснати страници от джоба си и да прави справки с тях.

Явно ги бе задигнала от кабинета на прадядо ми Джаспър Джейн и сега с тяхна помощ се упражняваше в черна магия.

Останах потресена. Бях казала на Петра, че й вярвам и наистина беше така. Но сега?

Погледнах с нерешителност пръчката си. Как трябваше да постъпя? Да я поставя зад решетки или да я парализирам, за да се занимая с нея, щом се прибера? А може би да я нападна или дори…? Потреперих при мисълта.

За щастие, докато прехвърлях в ума си всички тези ужасяващи възможности, тя се прозя и захвърли страниците настрана. После се пъхна в леглото и духна свещта. Изчаках, докато дишането й не стана дълбоко и равномерно, и едва тогава продължих по пътя си.

В момента имах по-належащи задачи и ако исках да се справя с тях, не биваше да губя концентрация.

Стигнах входната врата и си рекох, че съм извадила истински късмет да не се сблъскам с Пилсбъри.

Но още щом произнесох името му наум, той изникна от нищото.

— Господарке? — наклони учудено металния си шлем. — Да не би да ни напускате?

— Просто реших да подишам малко чист въздух, Пилсбъри. Няма да се бавя.

И преди да успее да каже още нещо, се изнизах покрай него в нощта.

В края на пътеката се обърнах да погледна още веднъж Емпирей. Видът на сградата бе все така солиден, гостоприемен и надежден.

Да, животът тук щеше да бъде толкова… лесен.