Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Посегнах към пръстена на ръката си и го завъртях.

Нямах представа колко надалеч се простират защитните сили на къщата, но не исках да се излагам излишно на риска да бъда забелязана от дебнещи врагове.

Докоснах веригата Дестин, омотана около кръста ми. Дали да вървя пеш, или да летя?

Тогава ми хрумна по-добра идея.

Тупнах се с пръчката по десния крак и произнесох „Пас-пусе “ с мисълта за мястото, където исках да отида.

Голям Честен.

Оставаше само заклинанието да сработи.

Но то не го стори.

Опитах отново. Пак нищо.

Помислих малко и пробвах пак, мислейки вече не за Голям Честен, а за град Честен.

Миг по-късно стоях по средата на павирана улица.

Огледах се наоколо. Да, сега се беше получило. И тогава разбрах. Явно магията Пас-пусе бе способна да те отнесе само на места, които вече си посещавал. Нямаше да е зле, ако Астрея Прайн ме бе предупредила за това, рекох си с раздразнение.

Проблемът, стоящ пред мен сега, бе как да се добера до Голям Честен.

Под прикритието на невидимостта се насочих към железопътната гара.

Нямаше да се качвам на влак, а само да следвам някой, отиващ в моята посока.

След около час влязох в познатата голяма чакалня. На таблото вече имаше изписан ранен сутрешен влак с крайна спирка Голям Честен.

С помощта на Дестин се издигнах над коловозите и зачаках там, увиснала във въздуха.

Няколко минути по-късно композицията потегли и аз полетях след нея. Маршрутът й минаваше и през други гари, далеч по-малки от Честен. На тях слизаха и се качваха само по шепа хора. В мрака забелязвах из полето светлинки, обозначаващи навярно пръснати наоколо села.

Накрая в далечината се очертаха силуетите на високи здания. Изпреварих влака, достигнах ги и се приземих. За нещастие, объркана от непознатата обстановка, кацнах точно по средата на някакво широко шосе.

В следващата секунда трябваше да отскоча встрани точно както се бе случило и в Честен, за да не бъда премазана от огромен автомобил.

Той профуча толкова бързо, че дори не успях да забележа кой се вози вътре.

Претичах до тротоара, облегнах гръб на една стена и се огледах внимателно наоколо.

По улиците нямаше хора, както можеше и да се очаква в толкова ранен час. Сградите бяха още по-големи и внушителни от онези в Честен, някои направени от камък, а други — от гладки тухли. Те се издигаха по-нависоко от всяка друга постройка, която бях виждала. Като бивша Довършителка, можех само да се възхищавам на изящните им фасади, корнизи и украси. Нужно бе изключително умение, за да се изработят такива неща.

Бавно се обърнах и поех към пресечката отляво. Нямах конкретен план, просто исках да видя колкото се може повече неща. За всеки случай надянах ръкавицата на ръката си, за да не ме усетят отново по символа с трите куки.

Едва изминала няколко крачки, трябваше отново да се притисна в стената. До слуха ми долетя тропот на бягащи нозе и иззад ъгъла запъхтяно изскочи дребен, възрастен мъж. Той се движеше неловко, явно непривикнал на подобно упражнение.

Гърлото ми се стегна, когато подир него се показаха още трима мъже, с костюми и кафяви бомбета.

Преследването не трая дълго. След още няколко метра те настигнаха жертвата си и единият вдигна магическа пръчка. Заклинанието улучи беглеца точно между плешките и той се запревива болезнено на земята. Лицето му, сгърчено от страх, бе извърнато към костюмираните, които се скупчиха над него с явното намерение да го довършат.

Извадих своята пръчка, насочих я към тях и три пъти бързо прошепнах:

— Анесте.

Те моментално се повалиха в несвяст.

Зачаках, притеснена дали няма да се покажат още, привлечени от инцидента, но всичко бе тихо.

Възрастният мъж лежа още известно време, прикрил главата си с ръце, преди да забележи, че преследвачите му са натъркаляни в безсъзнание около него.

Виждайки колебанието му, тихо подвикнах:

— Бягай!

Гласът ми, идващ от нищото, свърши работа. Той си плю на петите и скоро изчезна от погледа ми.

Аз се оттеглих безшумно от полесражението, а сетне също побягнах колкото ми държаха силите. Спрях едва десет минути по-късно, останала без дъх.

Значи Голям Честен съвсем не бе толкова тихо и миролюбиво място, колкото своя съименник Честен. Не и ако палачите на Ендемен обикаляха наоколо и нападаха беззащитни хора. Зачудих се какво ли бе сторил онзи старец, за да си спечели гнева им. От друга страна, съдейки по екзекуцията на двамата злощастни машинисти, явно не бе нужно много, за да си навлечеш смъртна присъда.