Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Колкото и да обикалях, улиците бяха все така безлюдни и аз си дадох сметка, че не съм избрала най-удачния час да изследвам града. Повечето му обитатели бяха още в леглата си.

Трябваше да намеря място, където да изчакам изгрев-слънце.

И да се надявам, че ще оцелея дотогава.

Поех по една дълга улица и вървях по нея, докато не стигнах мост. Прекосих го, като се оглеждах внимателно дали някой не се крие в сенките. Същевременно се загърнах по-плътно в наметката, защото полъхваше студен вятър, а небето се бе смрачило съвсем, вещаейки дъжд.

Сякаш за да потвърди мислите ми, в следващия момент то се отприщи и заваля като из ведро.

Първият ми импулс бе да разтворя над себе си щит срещу стихиите, както правех в Мочурището, но бързо се отказах. Как би изглеждал отстрани невидим чадър, пазещ от дъжда едно празно място? Със същия успех можех и да се развикам: „Елате ме убийте“.

Притичах до края на моста, спуснах се под него и се прислоних до една от каменните колони, поддържащи арките му. Тук поне бях на завет.

Мокра и премръзнала, се свих на кълбо на земята и скоро умората ми надделя.

Унесох се в сън, от който ме изтръгна особен звук, носещ се точно над главата ми.

Звук от тропане на подковани подметки.

Все още невидима, изпълзях от укритието си. Дъждът, за щастие, бе спрял, но бледото утринно слънце още се криеше зад плътни облаци.

Пред погледа ми се разкри невиждана гледка. По пътното платно маршируваше колона от мъже с униформи и черни каски на главите. Щом доближиха до мен, с ужас забелязах, че те дори не са напълно пораснали мъже.

Те бяха… момчета.

Всички носеха нещо като усъвършенствани морти, преметнати през раменете си. И всички имаха еднакви навъсени физиономии. Сякаш изпитваха едновременно гняв и… гордост, задето са се строили така и размахват крака и ръце в пълен синхрон.

Онзи, който ги водеше, държеше гола лъскава сабя и час по час извикваше команди. Друг до него носеше знаме с извезан на него символ — петолъчна звезда с две черни точки по средата. Щом се вгледах по-добре, осъзнах, че те всъщност са чифт очи — зловещи и пронизващи, способни сякаш да прогорят кожата ми и да стигнат до самата ми душа.

Колоната отмина, а на мен ми трябваха още минута-две, докато се съвзема от тягостното усещане.

Около мен Голям Честен се отърсваше от дрямката. Паважът лъщеше от дъжда, а първите слънчеви лъчи пробиваха облаците и се отразяваха ослепително от прозорците на сградите.

Улиците бяха удивително гладки, добре поддържани и сякаш току-що изметени — по тях нямаше дори изхвърлена хартийка. Въздухът също ми се струваше някак необичайно чист.

Първите автомобили вече преминаваха с бръмчене и аз можех да видя хората в тях. Чертите им бяха досущ като на онези, които се качваха на специалния влак от Честен — хладни и арогантни. Бяха ми станали противни още тогава, а и сега мнението ми за тях не се промени. Чудех се как изобщо са благоволили да стъпят в Честен. Също много ми се щеше да узная какви бяха онези неща върху дланите им, които показваха на пазачите на гарата. Зарекох се да разгадая мистерията още по време на това пътуване, ако ми се удаде възможност.

Докато стоях и наблюдавах, се зададоха мъж и жена. Високи и добре облечени, но с все същите надути изражения като останалите.

Зад тях крачеше друг мъж, по-дребен, в елегантен костюм и с цилиндър на главата. Обувките му лъщяха, а гладко избръснатите му бузи розовееха от чистота.

Щом ме доближи, едва не изпищях от ужас. Неговите очи бяха празни — просто бели петна, без помен от зеници.

Не знаех как изобщо вижда къде върви.

Не знаех също дали е заедно с двойката, или случайно се движи непосредствено зад нея.

Скоро обаче разбрах. Жената носеше чанта и когато я разтвори, нещо изпадна от нея и полетя към каменния плочник.

Дребният мъж се хвърли като котка и го улови тъкмо навреме.

Значи все пак можеше да вижда, а и рефлексите му бяха добри!

Той пристъпи с учтив поклон, повдигна цилиндъра си и подаде предмета — малко шишенце — на жената, която, вместо да му благодари, го грабна от ръката му и грубо го сгълча:

— За малко да го оставиш да се счупи, глупак такъв.

При това тя го беше изпуснала, а се държеше така, сякаш той се е провинил.

Спътникът й, от своя страна, се извърна и го зашлеви така, че цилиндърът му отхвръкна встрани. Дребният човек дори не опита да се защити, а само хукна да го гони, потърквайки подутата си страна.