Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Очите му бяха затворени, бледата кожа — изпъната върху скулите, а ръцете — скръстени на гърдите. В основата на шията му имаше дълга, тъмна резка. Нямаше нужда да се надвесвам повече, за да се досетя, че това е раната, причинила смъртта му.

Някой бе прерязал гърлото му от едното ухо до другото. Цяло чудо бе, че главата му още се крепеше на раменете.

Потръпвайки от зловещата картина, огледах останалата част от тялото.

То бе облечено в изискани дрехи, напомнящи за одеждите, които бях виждала по картините в дома на Астрея Прайн. В безжизнените ръце бе поставена магическа пръчка, изработена не от дърво или кристал, а от сребро.

Заобиколих ковчега, докато не стигнах до месинговата табелка в подножието му.

Прочетох я, мърдайки беззвучно устни.

ТУК ЛЕЖИ ГЮНТЕР АДРОНИС, СЪПРУГ НА АЛИС, В НАЙ-ОБИЧАНОТО ОТ НЕГО МЯСТО НА СВЕТА — ЕМПИРЕЙ.

Ето значи кой бе мъжът — самият стопанин на къщата, останал в нея и след смъртта си, докато Алис бе погребана в Мочурището, в гробището Улвъркот.

Отстъпих назад, разтреперана от глава до пети. Тази стая бе непоносимо потискаща, цялата изпълнена с дух на поражение и отчаяние.

Нямах представа защо дневникът ме бе довел в нея — какъв бе смисълът?

Като че в отговор на неизказания ми въпрос той отново помръдна в джоба ми. Извадих го и с разтреперани ръце го вдигнах пред себе си.

Страниците зашумоляха, но върху тях не се появиха букви. Вместо това същият глас произнесе:

— Искам да си наясно с цената, която ще трябва да се плати. Да огледаш добре тези стени и този ковчег и да разбереш какво ще се иска от теб. То е ужасно, но неизбежно. Ако цената ти се струва непосилна, можеш да останеш тук, в Емпирей, в сигурност и удобство до края на дните си. Но ако си склонна да я платиш, ще ти бъде оказана помощ.

Сведох отново очи към мъртвия и едва не припаднах. Гюнтер вече не беше там, а ковчегът се бе увеличил тройно на ширина.

И в него лежаха три тела — на Петра, на Делф и… моето. С прерязани гърла и угаснал живот.

Побягнах презглава от стаята, спуснах се по стълбищата и не спрях, докато не се озовах в своята спалня. Там се хвърлих върху леглото и застинах като парализирана. Миг по късно Хари Две скочи и легна запъхтяно до мен.

Взе да побутва ръката ми с муцуна, но аз не помръдвах. Толкова много хора се бяха сражавали и загинали в тази война. Тази изгубена война, което правеше саможертвата им напълно безсмислена.

Бях ли склонна да жертвам не само себе си, но и Делф и Петра за същата изгубена кауза?

Не разполагах с отговор. Изведнъж вече не бях сигурна какво искам.

Времето течеше.

И тогава Хари Две ме побутна отново.

Отместих се, но той продължаваше.

— Престани — обърнах се към него накрая.

И замлъкнах.

Като онемяла.

Защото кучето си беше същото, но очите — не.

Преглътнах буцата в гърлото си и седнах.

Само един чифт очи, които познавах, изглеждаха по този начин.

Сега в стаята, заедно с мен, бе… моят дядо.

Не знам дали въображението не си играеше игри с мен, но ми се щеше да повярвам, че наистина е така. Отчаяно се нуждаех от своето семейство.

И макар Хари Две да не умееше да говори, едно изречение прозвуча в главата ми:

Не се бой, Вега, защото ти никога не си сама.

Изскочих от стаята си, втурнах се по коридора и без дори да чукам, нахълтах в тази на Делф.

Той се събуди, повдигна се на лакът и се вторачи в мен.

— Вега Джейн, добре ли си? — попита така, сякаш се боеше да не съм си изгубила ума.

Аз едва си поемах дъх, а стомахът ми бе свит на топка. Седнах на ръба на леглото му и изчаках минутка, докато се успокоя.

Сетне му разказах за дневника, за посещението си в стаята и за всичко видяно, включително за ковчега на Гюнтер Адронис и страховитата гледка с нашите три тела, лежащи в него.

Докато говорех, очите му все повече се разширяваха и накрая вече ми се струваше, че ще изскочат от орбитите си.

Накрая споменах за взора на Хари Две и за гласа на дядо си, прозвучал в главата ми.

— Ку-кучето те е гле-гледало с очите на дядо ти? На-наис-тина?

Изведнъж се почувствах толкова изтощена, че легнах до него и се свих на кравай.

— Смяташ ли, че полудявам, Делф?

Той се пресегна и ме поглади по рамото.

— Всичко е наред, Вега Джейн. Тук си в безопасност.

Аз се надигнах като ужилена и той стреснато дръпна ръка.

— Тъкмо там е проблемът, Делф. Че сме в безопасност. Докато оставаме тук, никой няма да ни навреди. Но не можем да си го позволим. Иначе защо бихме целия този път?