Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Бавно се обърнах към картината и едва не подскочих. Потърках очи. Не, сигурно сънувах. Това бе невъзможно. Когато погледнах отново, всичко си беше както преди. Алис се взираше в мен от дълбините на платното и слоевете маслена боя.

Но за един миг, за един смразяващ, ужасяващ, наелектризиращ миг ми се бе сторило, че на картината съм… аз.

Щом наближи време за обяд, Пилсбъри се появи и ни поведе към въпросната обсерватория.

Тя се оказа грамадно помещение със стъклени стени, поддържани от метална конструкция. Една врата водеше към задния двор, който представляваше пищна, разцъфнала градина.

Похвалих гледката и Пилсбъри отново засия при думите ми, доколкото бе възможно за едно метално същество.

— Момчетата се трудиха цяла нощ, за да останете доволна, милейди. Надявам се резултатът да си струва.

— Направили са го заради мен?

— Разбира се. Нашите градинари винаги полагат усилия да угодят на членовете на фамилията.

— А къде са тези градинари?

Той посочи с пръст през прозореца. Една мраморна статуя усърдно подрязваше храсти. Недалеч от нея дървено гребло само събираше опадали листа и клонки, а проблясваща коса поваляше бурените. Сетне по каменистата пътека се зададе ръчна количка, за да прибере отпадъците.

— Ето ги — рече гордо. — Добри работници са, всичките до един.

— Ще им благодариш ли от мое име?

— С най-голямо удоволствие.

Докато разговаряхме, се отвори друга врата и през нея влезе… предполагам госпожа Джоли, защото Пилсбъри не бе споменавал за друга метла, която да шета наоколо. Към дръжката й бяха прикрепени дървени приспособления, приличащи на ръце с пръсти. С тяхна помощ тя тикаше количка, натоварена с покрити блюда, от които се носеше възхитителен аромат.

За разлика от Пилсбъри, разполагаше и с лице. В разперената част на метлата имаше чифт очи, нос и уста — не дървени, а напълно естествени и доста приличащи на моите. Щом влезе, ни дари с широка, сгряваща сърцето усмивка.

— Здравейте, милички — произнесе с ведър, мелодичен глас.

— Здравейте — отговорихме в хор ние.

— Както вероятно вече сте разбрали, аз съм госпожа Джоли.

— Да, господин Пилсбъри ни каза — отвърнах аз. — А вашите ястия са наистина превъзходни.

Думите ми накараха лицето й да засияе, а Делф, който хищно оглеждаше съдържанието на количката, додаде:

— И още как! А аз направо умирам от глад.

— Ей сегичка ще се погрижим за това.

Тя направи широк жест с ръка, при което похлупаците се свалиха от съдовете, а те самите полетяха във въздуха и акуратно се подредиха върху масата, заедно със салфетки и прибори за трима души.

Хвърлих крадешком поглед към Петра. Както и очаквах, очите й бяха разширени от почуда. След живота, който бе водила в Мочурището, тук вероятно й се струваше като същински рай — сигурен дом, обилна храна, цял рояк прислужници и топло легло, в което да почиваш без страх от коварни зверове, дебнещи да те разкъсат.

Да, човек просто се изкушаваше да остане тук завинаги, помислих си отново, както и предната вечер.

На пода се появиха също купички с храна и вода за Хари Две.

— Е, заповядайте, преди всичко да е изстинало — подкани ни госпожа Джоли.

Делф и Петра затракаха усърдно с приборите, но аз погледнах през прозореца и бавно оставих вилицата. Щастливото ми настроение изведнъж помръкна.

— Добре ли си, Вега? — попита Делф между хапките. — Не си ли гладна?

— Не, не е това.

— А какво? — поинтересува се и Петра.

— Просто се сетих за всички онези, останали в Горчилище. А също в Мочурището. Те не разполагат с хубава храна като нашата, като изключим може би Моригон и Астрея Прайн. Нито с подобна сигурност и удобства.

Делф спря да яде и се загледа в чинията така, сякаш вътре имаше змия, готова да го ухапе.

Петра обаче махна с ръка.

— Не виждам защо трябва да се притесняваш. Всеки има различен жребий в живота. Това тук е нашият, а онова — техният.

Тя не спираше да ме удивява. Беше се натъжила до сълзи от историята на Ума и Джейсън, а сега се показваше толкова хладна и коравосърдечна.

— Ако можем да променим нещо, сме длъжни да го сторим — рекох твърдо.

— Но, Вега Джейн — възрази Делф. — Не забравяй, че ние също бяхме бедняци. И прекосихме Мочурището, рискувайки кожата си на всяка крачка. Не сме ли заслужили поне малка награда?

Макар и логична, репликата му ме разстрои още повече от тази на Петра.

— Е, щом искаш да забравиш откъде си тръгнал… — отвърнах и веднага съжалих, виждайки нараненото му изражение. Но вече не можех да върна думите назад, затова станах и излязох да се поразходя в градината. Не се съмнявах, че всички са ме взели за напълно откачена.