Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Щом останах сама, се нахвърлих блажено върху съдържанието на блюдата и четвърт час по-късно върху тях не бе останала нито троха. Отместих масичката встрани и се зачудих какво да предприема по-нататък.

Станах и отворих вратата, намираща се непосредствено до леглото ми. Зад нея имаше баня, същата като онези в дома на Моригон в Горчилище.

Измих се и надянах чисти дрехи, а сетне излязох в коридора и отидох до съседната спалня.

— Делф? — почуках. — Удобно ли е да вляза?

Той отвори и застана пред мен, напълно преоблечен в една от премените, които бяхме задигнали от „Свети Некро“. Риза със снежнобяла якичка, жилетка, сако и панталон от туид, а също чифт лъснати кожени обувки. Беше измил и сресал косата си, която бе дълга, вълниста и ухаеше възхитително.

— Хапна ли вече? — попитах, леко замаяна от вида и аромата му.

Зад гърба му забелязвах двуетажна масичка на колелца, до която бе прибягнал Пилсбъри, за да му донесе „пълната закуска“.

— Да — потупа се по корема той. — Онази госпожа Джоли явно си разбира от занаята.

— Защо не се отбиеш до моята стая? Пилсбъри ще дойде след малко да разкаже за нещо, което искам и ти да чуеш.

— Добре. Ами Петра?

— По-добре да я оставим да си почине. Доста й се насъбра снощи.

Делф се поколеба, но без възражения ме последва обратно по коридора.

Щом влязохме, аз произнесох „Пилсбъри“ и икономът се появи моментално, сякаш под въздействие на заклинанието Пас-пусе.

— Милейди? Готова ли сте вече?

— Да, Пилсбъри, и всичко беше просто невероятно. А сега Делф и аз бихме искали да чуем разказа ти за Ума Кадъм.

Делф ми хвърли кос поглед, но не каза нищо. Не знаех дали си спомня името на Ума от паметната плоча в гробището Улвъркот.

— Разбира се, щом желаете. — Доспехите пристъпиха неохотно напред, влачейки нозе. — Откъде да започна, откъде да започна…

— Защо не от началото? — пробвах да го улесня.

— Да, да, добра идея. — Икономът прочисти гърло, докато ние се настанявахме в две удобни кресла, за да слушаме.

— Бастион Кадъм бе нашият водач, а той и жена му Виктория имаха едно-единствено дете, Ума. Тя означаваше всичко за тях.

— Значи още по-тъжно, че е умряла толкова млада — вметнах.

— Наистина — потвърди Пилсбъри, забил взор в земята. — Изключително тъжно. Както и да е, Ума бе прекрасна девойка. И по външност, и по душа. С порастването й, естествено, започнаха всякакви обсъждания и предположения за кого ще се омъжи един ден.

— Сигурна съм, че не са липсвали кандидати, склонни да я вземат за съпруга.

— Ни най-малко. Но не забравяйте, че това бе в самото навечерие на войната с Маладоните. Вече назряваха събитията, които щяха да доведат до ужасния сблъсък. Техният лидер, проклетият Некро…

— Некро? — възкликнах. — В град Честен има църква, кръстена на негово име — „Свети Некро“.

— Наистина? За първи път чувам. Но последователите на Некро действително го боготворяха, макар да беше зъл човек.

— Ти познаваше ли го?

— Идвал е тук няколко пъти, докато се полагаха усилия за предотвратяване на войната. Срещи, дискусии, преговори… Главно по инициатива на фамилиите Джейн, Адронис и Кадъм. Така че го помня добре. Такъв един блед, зализан, с кадифен глас. Но от него се излъчваше чиста, безгранична омраза. Още щом го зърнах, разбрах, че преговорите са обречени на провал. Той искаше да властва не само над Маладоните, но над всички.

— А Ума?

— Ума най-сетне откри мъжа, в когото да се влюби. Името му бе Джейсън…

— Звучи добре — вметнах, хвърляйки крадешком поглед към Делф.

— …и се падаше син на Некро.

— Какво? — почти изпищях.

— Дявол го взел — промърмори Делф. — Малко неудобно, а?

— „Неудобно“ е меко казано — отвърна Пилсбъри. — Двамата дълго време успяха да опазят връзката си в тайна. Но накрая тя все пак излезе наяве.

— И какво стана? — попитах, притаила дъх.

— Отначало хората го приеха като положително развитие, способно да разведри влошаващите се отношения между двата лагера. Имаше и такива, които вярваха, че Джейсън, който изобщо не приличаше на сатанинския си баща, един ден ще дойде на власт и ще осигури мир, рамо до рамо със съпругата си Ума. Но уви, не било писано.

— Защо?

— Джейсън умря — отвърна просто Пилсбъри.

— Умрял е? — възкликнах. — Но той трябва да е бил много млад.

— На не повече от двайсет.

— И как точно е умрял? — намеси се Делф.

При този въпрос Пилсбъри сведе глава и дори блясъкът на бронята му сякаш помръкна.