Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Какво? О, да. Ей сегичка.

Насочих пръчката към късовете дърво, спомних си подходящата магия, на която ме бе научила Астрея, и казах:

— Асемблаж.

Парчетата полетяха едно към друго и образуваха цяла и невредима врата, която се закачи обратно на пантите си.

— Чудесно изпълнение, ако разрешите да отбележа, господарке — поклони се Пилсбъри.

— Слушай, не е необходимо да ме наричаш така.

— Напротив. Като наследница на рода Джейн ти си наша господарка и всички ние сме тук, за да ти служим.

— Но откъде сте сигурни коя съм? Може просто да съм ви излъгала.

Той посочи с метална ръкавица пръчката в ръката ми.

— Това е магичната пръчка на Алис Адронис. Никога няма да я забравя. А също и нейната…

— Мълния? — довърших вместо него.

— Именно. Само една истинска Джейн би могла да си служи с нея.

— Тоест това беше своеобразен тест? — кимнах към поправената врата.

— Моля за извинение, но в неспокойни времена като днешните човек е добре да внимава. А сега ще се оттеглям. Ако се нуждаете от нещо, просто произнесете името ми по всяко време и аз ще се появя.

С тези думи той се обърна и тромаво напусна стаята.

Всички се спогледахме.

— Да пукна дано — рече възхитено Делф.

— Да ти имам късмета — добави Петра. — Влизаш в първата попаднала къща и вече си „господарката на дома“.

— Нямах и представа, че това е семейният ми дом — напомних й аз.

— Знам, но просто… — гласът й секна и тя извърна очи встрани.

— Делф — казах, — мисля, че вече можеш се връщаш в леглото.

Той пристъпи неуверено от крак на крак.

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвърнах твърдо. — Ние с Петра ще поприказваме, преди да си легнем.

— Е, щом си сигурна…

— Делф!

Той подскочи като ужилен и побърза да се изнесе към коридора.

Петра седна върху леглото и вирна предизвикателно лице към мен.

— Не съм някоя от онези Маладони — произнесе натъртено. — Независимо какво твърди някаква си стара тенекия.

— Никой не те смята за такава — уверих я.

— Напротив, смятате ме! Виждала съм начина, по който ме наблюдавате ти и Делф. Дори и Хари Две ме души подозрително, сякаш смята, че ще ви нападна при първа възможност.

— Мисля, че леко драматизираш.

— Драматизирам? Та аз за една бройка не бях убита от твоите слуги!

— Но аз ги спрях, нали? — отсякох. Петра се канеше да каже още нещо, но острият ми тон я накара да замълчи.

— Да, спря ги — каза след секунда. — И съм ти благодарна за това.

— Моля, пак заповядай. Но важното е друго — защо бих го сторила, ако смятах, че си Маладон?

— Защото в жилите ми тече тяхната кръв!

— Но можеш да виждаш това място, нали? Значи дори да имаш лека маладонска жилка, доброто в теб взема превес.

— И какво от това? Някой в моя род е бил ваш враг. Не знам кой е, но това хвърля петно върху мен. Аз не съм като вас. Аз съм… омърсена. Или поне се чувствам така.

Седнах на леглото до нея. Разбирах я отлично. И аз се бях чувствала по същия начин у дома в Горчилище след откритието, че имам сили, каквито никой друг не притежава. Бях искала да науча миналото си, да разбера какво има отвъд Мочурището. Като се изключи Делф, никой в родното ми място не се интересуваше от подобни неща. Това ме правеше различна, изпълваше ме с усещането, че не принадлежа към останалите.

— Петра, не от нас зависи кои са предците ни или какво са вършили.

— Но твоите предци поне са били добри. Водили са битки, за да се бранят от Маладоните. А ако всички те са приличали на онзи Ендемен, значи наистина са били зли същества. Което значи, че аз също… — Устните й потрепериха и тя не успя да довърши. Извърна лице встрани, за да не видя насълзените й очи.

Поставих длан върху рамото й.

— Ти имаше предостатъчно възможности да бъдеш зла. Лесно можеше да ни нараниш, докато прекосявахме Мочурището, но вместо това ни помогна да се измъкнем от него. Без теб щяхме да оставим костите си там. Беше смела и силна и се бореше срещу злото, а не за него.

— Но какво ще стане, ако… с времето се променя?

— Тоест да се превърнеш в чудовище, защото имаш маладонска кръв във вените?

Петра не отвърна нищо, само ме гледаше в напрегнато очакване. Знаех какво иска да кажа — че това никога няма да се случи. Но аз не можех да го сторя, защото и сама не бях сигурна. Можех само да споделя какво говори сърцето ми.

— Аз ти вярвам, Петра. Доверявала съм ти живота си преди и бих ти го доверила пак.

— Наистина?

— Наистина — отговорих, стискайки я за рамото. Можех да усетя как тялото й трепери под пръстите ми. Тя бавно се обърна и ме погледна. Лицето й бе толкова сковано, сякаш някой й бе хвърлил заклинанието Субсервио.